Catholic-news

Отец Кристиян дьо Шарже OCSO (* 18 януари 1937 – † 21 май 1996) е френски трапист и приор на манастира „Notre-Dame de l’Atlas“ в Тибирин, Алжир. Роден в семейството на военен, той е потомък на аристократичен род. Израснал с още седем братя и сестри. По време на Втората световна война семейството живяло три години в Алжир, където и Кристиян по-късно отбил военната си служба по време на Алжирската война.
На осемгодишна възраст изявил желание да стане свещеник. Затова постъпил на 6 октомври 1956 г. в семинарията на кармилитите в Париж. През 1959 г. прекъснал следването си, защото бил призован в армията.
Решението му да стане монах се затвърдило след едно преживяване през 1959 г., когато един приятел-мюсюлманин му спасил живота, който след два дни бил убит от свои сънородници-радикалисти. Саможертвата на този приятел била за отец Кристиян дьо Шарже най-силната му среща с любовта.
През 1961 г. той се върнал във Франция. След като завършил богословие, през март 1964 г. бил ръкоположен за свещеник и назначен за капелан на базиликата „Сакре Кьор“ на хълма Монмартр. Пет години по-късно, на празника на Св. Бернар от Клерво, отец Кристиян постъпил в новициата на абатството „Notre-Dame d’Aiguebelle“ на реформираните цистерцианци (траписти), в Югоизточна Франция.
През януари 1971 г. отново се завърнал в Алжир и заживял в планинския манастир „Notre-Dame de l’Atlas“ в Тибирин, Атласките планини, който бил клон на манастира „Notre-Dame d’Aiguebelle“. От 1972 до 1974 година следвал в Рим, а на 1 октомври 1976 г. положил вечните си обети В Тибирин. През 1984 г. бил избран за титулярен приор на манастира, чиито монаси работели като лекари и учители в околността, населена предимно с мюсюлмани.
През нощта на 26 срещу 27 март 1996 г. отец Кристиян дьо Шарже и още шестима монаси били отвлечени от манастира.
Обезобразените им тела били открити осем седмици по-късно близо до Медея. Екстремистката група „Groupes Islamiques Armés“ (GIA) заявила на 23 май, че монасите били обезглавени два дни по-рано. Тримата останали живи монаси, напуснали манастира в Тибирин и се присъединили към трапистки манастир в Мароко. (вж. още catholic-news.bg)

Кръстен път
(разговор между о. Кристиян дьо Шарже, приор на монасите в Тибирин,
и един приятел-мюсюлманин)

„Какво ще кажеш да си поговорим за кръста?“ – попита ме моят приятел-суфист на връщане от Мароко, където и той участва в духовните упражнения с нашите братя.
„За кой?“ – запитах аз.
„За кръста на Исус Христос, естествено.“
„Да, но за кой? Ако гледаш картина с Исус на кръста, колко кръста виждаш?“
Той се поколеба: „Може би три… със сигурност два, един отпред и един отзад.“
„А кой идва от Бог?“
„Предният!“ – каза той.
„А кой е от човека?“
„Задният.“
„А кой е по-стар?“
„Предният… това означава, че хората са могли да измислят другия, защото Бог е направил най-напред първия.“
„А какъв смисъл има този кръст отпред, този мъж с разперени ръце?“
„Когато разтварям ръце“, отговори ми моят приятел-мюсюлманин, „то е за да прегръщам, за да обичам.“
„А другият?“
„Той е инструмент на престорена, обезобразена любов, инструмент на омраза, който смразява живота и го унищожава.“

Този разговор послужил на о.Кристиян дьо Шарже за следното размишление върху кръста:

Предният кръст

Човекът има вид на кръст, направен е във формата на кръст.
„Той протегна ръце; тогава става ясно“, казва Бернар от Клерво.
Значи там започва славата; там е началото на онзи славен кръст: в сътворението на човека по Божия образ.
Ние хората можем да разтваряме ръце и то се случва постоянно – само трябва да погледнем. Малкото дете, което прави първите си колебливи стъпки, се хвърля в разтворените, закрилящи ръце на майката или бащата.
Мъжът и жената протягат ръце, за да се прегърнат.
В евхаристичното тържество свещеникът разперва ръце и така прегръща мнозина.
Много християни произнасят с разтворени ръце молитвата на Сина, Отче наш.
Нищо не е повече образ и подобие на Отец от такива отворени ръце! Това е кръстът, измислен от Бог.
Той е създал човека с формата на кръст и по този начин е записал призванието, предназначението на тялото му: да се отваря за живот в измерението на сътворението си, да бъде отворен за другите. Това е предният кръст, този, който е създаден от Бог.
Но този кръст е крехък. Той е застрашен. Колко бързо човек се скрива в себе си и се затваря! Боейки се да не бъде заплашено щастието му; страхувайки се, да не го загуби…
Предният кръст, това е човекът, който е бил създаден с отворени ръце, за да обича.
Но за това ръцете трябва да останат отворени: трябва да признаем, че тези, които обичаме не ни принадлежат, че любовта всъщност се нарича жертвоготовност и че тя е възможна само, ако обятията са отворени.

(Следва)