Catholic-news

Обществото на Исус

И така, разграничаването е крайъгълен камък в духовността на Папата. В него се изразява по специален начин неговата идентичност на йезуит. Затова го питам как според него Обществото на Исус може да служи днес на Църквата, в какво се състои неговата особеност, но също и какви рискове има.

„Обществото на Исус е институция, която е в напрежение, винаги в основата на нещата в напрежение. Йезуитът не е центриран. Само по себе си Обществото на Исус не е центрирано: Центърът му е Христос и неговата Църква. Следователно: Щом Обществото на Исус има за център Христос и Църквата, то има две фундаментални отправни точки на уравновесеност, за да живее в периферията на обществото. Но ако Обществото на Исус насочва погледа си твърде много към себе си, то се поставя в центъра като солидна, добре въоръжена структура и така се излага на опасността да се чувства сигурно и нескромно. Обществото на Исус трябва да има винаги пред погледа си ` Deus semper maior`, търсенето на все по-голямата Божия слава; то трябва да има пред себе си Църквата, истинската невеста на Христос, нашия Господ, Христос Цар, който ни спечелва и на когото ние жертваме цялата си личност и цялата си съдба, въпреки че сме само глинени съдове. Това напрежение постоянно ни води извън себе си. Това, което прави Обществото действително силно, е тогава едновременно бащинското и братско средство на `равносметката на съвестта`, тъй като именно то му помага да се отправи по-добре в мисия.“

Тук Папата се позовава на една специална точка от конституциите на Обществото на Исус, където е записано, че „йезуитът трябва да разкрива съвестта си“, това означава „своето вътрешно състояние, което да живее така, че началникът да бъде по-наясно и по-разсъдлив, когато изпраща лицето да изпълни задачата си.“

„Трудно е обаче да се говори за Обществото на Исус“, продължава Папа Франциск: „Когато се обяснява много, съществува опасността от недоразумения. Обществото на Исус може да се представя само в разказвателна форма. Само в разказа може да се направи разликата, но не и във философското или в богословското изложение, където може да се дискутира. Стилът на Обществото на Исус не е стилът на дискусията, а онзи на разграничаването, което разбира се допуска дискусията в процеса. Мистичната среда никога не дефинира границите си, не усъвършенства мисленето. Йезуитът трябва да е винаги човек на отвореното, откритото мислене. В Обществото е имало времена, в които са живели със строго, затворено, по-скоро инструктивно-аскетично, отколкото с мистично мислене; това изкривяване е създало Epitome Instituti.

Тук Папата се позовава на един вид практическо обобщение, съставено в Обществото на Исус през ХХ век, което било в употреба и на което гледали като на заместител на конституциите. Този текст дълго време характеризирал обучението на йезуитите; стигнало се дотам, че някои дори вече не четяли конституциите, които всъщност са основаващият текст. За Папа Франциск в Обществото на Исус през това време правилата криели опасност да навредят с пренатовареност на духа на ордена, завладени от изкушението да се разяснява и точно да се определя в детайли харизмата.

Папата продължава: Йезуитът винаги мисли по-нататък, в непрекъснатост, с поглед към хоризонта, в чиято посока трябва да върви , докато има Христос в центъра. Това е истинската му сила, тя го кара да бъде креативен и щедър в търсенето. Затова днес повече отвсякога то трябва да бъде contemplativa in actione (съзерцателно в активното действие), трябва да има дълбока близост към цялата Църква, разбирана като `Божи народ` и `свята йерархична Майка Църква`. Това изисква много смирение, жертва, смелост, особено когато човек преживява неразбиране или е цел на недоразумения и клевети, но това е най-плодотворното поведение. Ние мислим за миналите напрежения заради китайските и малабарските ритуали, както и за мисиите в Парагвай.“

„Аз самият съм свидетел на недоразумения и проблеми, които Обществото на Исус преживя и в последно време. Сред тях са тежките времена, когато ставаше въпрос за разширение на `четвъртия обет` на подчинение към Папата за всички йезуити. Това което ми даваше сигурност по времето на отец Педро Арупе, бе фактът, че той е мъж на молитвата, мъж, който прекарваше много време в молитва. Спомням си как, седнал на пода като японците, той прекарваше дълго време в молитва. По този начин той се държеше правилно и вземаше верни решения.

Примерът: Отец Фавр, „реформираният свещеник“

На това място се запитвам дали сред йезуитите от началото на Обществото на Исус да днес има фигури, които са го впечатлявали специално. И затова питам Папата дали има такива, кои са те и защо. Папата започва, назовавайки Игнатий и Франц Ксавери, но след това се спира на една фигура, която йезуитите познават, но която вероятно не е общоизвестна: блаженият Пиер Фавр (1506-1546) от Савоя. Той е един от първите спътници на свети Игнатий, първият, с когото той споделя стаята, когато двамата следвали в Сорбоната. Третият в тази стая бил Франц Ксавери. Пий ІХ го обявява за блажен на 5 септември 1872 г.; процесът за канонизация е в ход.

Папата посочва едно издание от Пиер Фавр „Мемориали“, което накарал да издадат двама йезуити-специалисти (Мигел А.Фиорио и Хайме Х. Амадео), когато бил провинциал. Изданието, което особено допада на Папата е това от Мишел дьо Сарто. Питам го защо е впечатлен така имено от Фавр, кои черти у него му харесват:

„Диалогът с всички, дори с отдалечените и противниците, скромната набожност, може би известната наивност, непосредствената разполагаемост, внимателното му вътрешно разграничаване, фактът, че е бил мъж на големите и силни решения и същевременно е бил способен да бъде толкова благ, толкова благ…“
Докато Папа Франциск изброява главните черти на любимия му йезуит, разбирам колко много действително тази фигура е била за него пример в живота. Мишел дьо Сарто нарича Фавр просто „реформиран свещеник“, за когото вътрешният опит, догматичната формулировка и структурната реформа са свързани тясно и нераздено помежду си. Струва ми се понятно, че Папа Франциск се вдъхновява точно от този вид реформа. След това Папата продължава с размишление за истинското лице на основателя на Обществото на Исус:

„Игнатий е мистик, не аскет. Дразня се, когато чувам някой да казва, че духовните упражнения били тогава в духа на Игнатий, когато се провеждали в тишина. В действителност и упражнения, които се провеждат в ежедневието, а не в тишина, могат да бъдат напълно в духа на Игнатий. Онова изопачено течение, което подчертава аскетизма, мълчанието и покаянието се е разпространило особено в испанската среда и в Обществото на Исус. Аз пък съм близо до мистичното течение на Луи Лалмон (1578-1635) и Жан-Жозеф Сурин (1600-1665). Пиер Фавр също е бил мистик.

(Следва)