Catholic-news

Продължаваме нашия превод на интервюто с Папа Франциск:

Да чувстваш с Църквата

Оставам при темата за Църквата и се опитвам да разбера какво точно означава за Папа Франциск „да чувстваш с Църквата“, за което свети Игнатий пише в духовните си упражнения. Папата отговаря, без да се бави, с една представа:
„Образът на Църквата, който ми харесва, е този на светия Божи народ. Дефиницията, която чество използвам, е тази на съборната конституция ‚Lumen gentium‘ № 12. Принадлежността към един народ има голяма богословска стойност: В историята на спесението Бог е избавил един народ. Няма пълна идентичност без принадлежност към един народ. Никой не бива спасяван сам, като изолиран индивид. Бог ни привлича към себе си и при това наблюдава сложната структура на междучовешките отношения, които протичат в човешкото общество. Бог влиза в тази динамика на народа.
„Народът е субектът. А Църквата е Божият народ. По пътя на историята – със своите радости и страдания. Да чувстваш с Църквата означава за мен да бъдеш в Църквата. А целостта на верните е неминуемо във вярата. Тя показва тази непогрешимост във вярата посредством свръхестественото усещане за вярата на целия Божия народ по пътя. Така резбирам днес ‚Sentire cum ecclesia‘, за което говори свети Игнатий. Когато диалогът на верните с епископа и с Папата върви по този път и е лоялен, тогава той има подкрепата на Светия Дух. Следователно това не е чувстване, което се отнася до богословите.
„То е като при Мария: Искаме ли да знаем коя е тя, питаме богословите. Искаме ли да знаем как да я обичаме, трябва да питаме народа. От своя страна Мария е обичала Исус със сърцето на народа – както четем в Магнификат. Затова не трябва да се мисли, че разбирането на ‚Sentire cum ecclesia‘ е обвързано само с това да се чувства с йерархичната част от Църквата.“
След кратка пауза за размисъл Папата уточнява сухо, за да се избегнат недоразуменията: „Разбира се, трябва да се внимава, за да не се мисли, че тази форма на непогрешимост на всички верни, за която говоря в светлината на Събора, е вид популизъм. Не, това е опитът на `светата йерархична Майка Църква`, както я е нарекъл свети Игнатий, на Църквата като Божи народ, пастири и народ заедно. Църквата е целостта на Божия народ. Аз виждам светостта в Божия народ, неговата ежедневна святост. Има `една средна класа на светостта`, в която всички можем да участваме, за която говори Малег.
Папата се позовава на Жозеф Малег, негов любим писател французин, роден през 1876 г. и починал през 1940 г. Той има предвид най-вече незавършената му трилогия , Pierres noires : Les Classes moyennes du Salut,. Някои френски критици го наричат също „католическият Пруст“.
Папата продължава: „Виждам светостта в търпеливия Божи народ: Жената, която отглежда децата си, мъжът, който работи, за да занесе хляб вкъщи, болните, възрастните свещеници, които имат толкова наранявания, но и една усмивка, защото са служили на Бог, сестрите, които толкова много работят и живеят една скрита святост. Това е за мен светостта за всички. Често свързвам светостта с търпението: търпението не само като hypomoné, като вземането върху себе си на събитията и обстоятелствата на живот, но и като издръжливост в продължаването на пътя всеки ден. Това е светостта на борещата се Църква, за която говори свети Игнатий. Това е била светостта на моите родители, на моя баща, на моята майка, на моята баба Роза, която ми е направила толкова добро. В моя Бревиар имам завещанието на баба ми Роза. Често го чета: За мен то е като молитва. Тя е светица, която толкова много е страдала – и нравствено. Винаги е вървяла напред с кураж.“
„Тази Църква, с която ние трябва да мислим и да чувстваме, е домът на всички – тя не е малък параклис, който може да приеме само една групичка от избрани личности. Не бива да редуцираме Вселенската църква до защитно гнездо за нашата посредственост. Църквата е майка. Църквата е плодородна и такава трябва да бъде. Виж, когато забелязвам отрицателен начин на поведение у служители на Църквата или у монаси и монахини от ордени, първото, което ми идва на ум е: `Заклет стар ерген` или `Стара мома!`. Те не са нито бащи, нито майки. Те не са били в състояние да продължат живота. Но когато чета биографиите на мисионерите-салезиани, които отишли в Патагания, чета история, изпълнена с живот, с плодотворност.
Друг пример от тези дни: Видях, че вестниците се занимават с телефонния разговор, който проведох с едно момче, което ми бе написало много хубаво писмо. За мен това беше акт на плодотворност. Осъзнах, че едно подрастващо момче се е запознало с един свещеник и му разказва нещо от живота си – Свещеникът не може да каже: `Пет пари не давам!` – Тази плодотворност ми се отразява много добре.“

Стара и млада Църква

Оставам при темата „Църква“ и задавам на Папата въпрос в светлината на последния Младежки Световен Ден: „Това голямо събитие отново насочи прожекторите към младежта, но и към тези `духовни бели дробове`, които представляват младите Църкви. Какви надежди произтичат от тези Църкви за цялата Църква?“
„Младите Църкви проявяват синтез от вяра, култура и живот по пътя. Той е различен от синтеза на старите Църкви. За мен отношението между по-старите и по-младите Църкви прилича на отношението между млади и възрастни в едно общество: Те строят бъдещето – едните със своята сила, другите със своята мъдрост. Разбира се, винаги има риск. По-младите Църкви се смятат за самостоятелни и автономни, по-старите искат да наложат на по-младите своите културни модели. Но бъдещето се строи заедно.“

Църквата – полева болница

При оттеглянето си Папа Бенедикт ХVІ характеризира света като субект на бързи промени. Той се вълнува от много съществени въпроси за живота във вярата, което изисква физически и духовни сили. Питам Папата, също и в светлината на това, което той тъкмо ми каза: „От какво специално се нуждае Църквата в този исторически момент? Необходими ли са реформи? Какви са Вашите пожелания за Църквата през следващите години? За каква Църква `мечтаете`?“
Папа Франциск тръгва от началото на въпроса ми и започва: „Папа Бенедикт извърши акт на святост, акт на величие, на смирение. Той е Божи човек.“ Папа Франциск показва голяма симпатия и огромно уважение към своя предшественик.
„Виждам съвсем ясно“, продължава той, „че това, от което се нуждае Църквата днес е способността да лекува раните и да стопля сърцата на хората – близост и връзка. Виждам Църквата като полева болница след битка. Тежко ранения не бива да питаме за холестерина или високата захар. Трябва да лекуваме раните. Тогава можем да говорим за всичко друго. Да лекуваме раните, да лекуваме раните… Трябва да започнем ниско.“
„Понякога Църквата се е затваряла в дребните неща, в малките правила. А най-важното нещо е първата вест: `Исус Христос те спаси.` Служителите на Църквата трябва да бъдат преди всичко слуги на милосърдието. Изповедникът, например, винаги е в опасност да бъде много строг или да не държи много на принципите. Нито единия от двамата не е милосърден, защото в действителност никой не се грижи за човека. Ригористът си измива ръцете, защото той се ограничава със заповедта. Небрежният си измива ръцете, като просто казва: `Това не е грях` – или нещо подобно. Хората трябва да бъдат придружавани, раните да бъдат лекувани.“
„Как се отнасяме ние към Божия народ? Мечтая си за Църква, която е майка и пастирка. Слугите на Църквата трябва да са милосърдни, да се грижат за човека, да го придружават – като добрия самарянин, който измива ближния, почиства го, вдига го. Това е чисто Евангелие. Бог е по-голям от греха. Организационните и структурните реформи са вторични, те идват след това. Първата реформа трябва да е тази на отношението. Слугите на Евангелието трябва да са в състояние да стоплят сърцата на хората, да вървят с тях през нощта. Те трябва да водят разговор и трябва да могат да се спускат в нощта, в тяхната нощ, без да се изгубват. Божият народ иска пастири, а не функционери или държавни духовници. Специално епископите трябва да бъдат хора, които търпеливо да умеят да подкрепят стъпките на Бога с неговия народ, така че никой да не изостава. Те трябва също да могат да придружават сатдото, което знае как да тръгне по нови пътища.“
„Вместо да бъдем само Църква, която приема и посреща с отворени врати, да се опитваме да бъдем Църква, която намира нови пътища, която е способна, да излиза извън себе си и да тръгва към тези, които не идват при нея, които напълно са си отишли или са равнодушни. Причините, каращи някого да си тръгне от Църквата – когато ги разбираме и преценяваме добре – могат да доведат и до завръщането. Необходими са кураж и смелост.“
Обобщавам това, което Папата казва и се позовавам на факта, че има християни, които живеят в църковно неуредени или в сложни ситуации, християни, които по един или друг начин имат открити рани. Мисля за разведените и повторно встъпилите в брак, хомосексуалните двойки, други тежки ситуации. Как може да се поддържа в такива случаи мисионерска пастирска грижа? На какво да се акцентува? Папата показва, че ме е разбрал и отговаря:
„Трябва да възвестяваме Евангелието по всички улици, да възвестяваме вестта за Божието царство и – също и с нашето благовестие – да се грижим за всяка форма на болест и рани. В Буенос Айрес получавах писма от хомосексуални лица, които са `социални рани`, защото винаги се чувстваха осъдени от Църквата. Но Църквата не иска това. На връщане от Рио де Жанейро казах, че когато една хомосексуална личност има добра воля и търси Бог, тогава аз няма да съм такъв, който я съди. Казах това, което разяснява Катехизисът. Религията има право да изразява личното убеждение в служенето на човека, но Бог го е направил свободен в творението: Не бива да има духовно вмешателство в личния живот. Веднъж някой ме запита провокативно дали не одобрявам хомосексуалността. Отговорих му с друг въпрос: `Кажи ми: Ако Бог види някоя хомосуксална личност, той с любов ли ще погледне на факта или ще я осъди и ще я отхвърли?` Винаги трябва да гледаме личността. Тук навлизаме в тайната на личността. Бог придружава хората през живота и ние трябва да ги придружаваме и да изхождаме от ситуацията им. Трябва да ги придружаваме с милосърдие. Когато това става, Светият Дух дава на свещеника да каже това, което е правилно.“
„Това е величината на изповедника: да преценява всеки случай за себе си, да може да различава кое е правилно за един човек, който търси Бог и неговата милост. Изповедалнята не е инструмент за мъчение, а място на милосърдието, на което Господ ни подтиква да направим възможно най-доброто. Мисля си и за ситуацията на жена, чийто брак се е разтрогнал и през който тя е направила и аборт. Сега тя е отново омъжена, доволна е и има пет деца. Абортът я обременява и тя наистина се кае. Тя иска да продължи като християнка. Какво ще направи изповедникът?“
„Ние не можем да се занимаваме само с въпроса за аборта, с хомосексуалните бракове, с методите за предпазавне от бременност. Така не може. Не съм говорил много за тези неща. Бях упрекнат за това. Но когато се говори за това, трябва да се вземе предвид контекстът. Впрочем възгледите на Църквата са известни, а аз съм син на Църквата. Но не може да се говори безкрайно за това.“
„Ученията на Църквата – догматични или нравствени – не са всички равностойни. Мисионерската пастирска грижа не е обсебена от това да натрапва куп учения без разлика. Мисионерското възвестяване се концентрира върху същественото, върху необходимото. То е и това, което най-много привлича, което кара сърцето да пламне – като при учениците от Емаус. Следователно трябва да намерим ново равновесие, иначе и нравствената постройка на църквата ще се срути като къщичка от карти, ще заплаши да загуби свежестта си и вкуса на Евангелието. Възвестяването на Евангелието трябва да е по-просто, дълбоко и въздействащо. Тогава от това възвестяване ще потекат моралните последици.“
„Казвайки това, си мисля и за нашата проповед и за съдържанието на проповедите. Една хубава проповед, една истинска проповед трябва да започва с първата прокламация, с вестта за спасението. Няма нищо по-солидно, по-дълбоко, по-силно от това известяване. След това трябва да дойде катехизацията. После може да се извади и нравствено заключение. Но възвестяването на спасителната Божия любов трябва да предшества моралното и религиозно задължение. Днес като че ли често преобладава обратният ред. Проповедта е мярката за определяне на близостта и възможността за среща между пастир и народ. Който проповядва, трябва да познава сърцето на своята общност, за да види къде е жив и жарък въпросът за Бог. Евангелската вест не бива да бъде скъсявана до няколко аспекта. Дори и да са важни, те не могат сами да покажат центъра на Исусовото учение.“

(Следва: Първият Папа от орден след 182 години)