Папа Франциск: „Църквата е една за всички… Тъжно е да гледаш Църквата, приватизирана заради егоизъм и липса на вяра!“

26 септември 2013, 06:23

По време на генералната аудиенция, състояла се на 25 септември 2013 г. на площад „Св. Петър“, пред стотици хиляди вярващи и поклонници Папа Франциск направи изключително дълбоко и трогателно размишление за единството на Църквата. Публикуваме пълен превод на казаното от Светия Отец, като се надяваме тези думи да намерят добра почва в сърцата на всички християни, за да берем плодовете на единството!

„Скъпи братя и сестри, добър ден!
В Символа на вярата ние казваме: „Вярвам в една Църква”, т.е. изповядваме, че Църквата е една и че в самата себе си тя е единна. Но ако се вгледаме в Католическата Църква по света, ще открием, че тя се състои от почти три хиляди диоцеза, пръснати по всички континенти: колко много езици, колко много култури! Тук има епископи от толкова различни култури, от толкова много страни. Има епископ от Шри Ланка, епископ от Южна Африка, епископ от Индия, има толкова много тук… Епископи от Латинска Америка. Църквата е разпространена по целия свят! И все пак хилядите католически общности формират една общност. Как е възможно това?

1. Един синтезиран отговор намираме в Катехизиса на Католическата Църква, който казва: Католическата Църква, пръсната по целия свят, „има само една вяра, един само живот в тайнствата, едно единствено апостолско наследие, една обща надежда и една любов” (п. 161). Едно хубаво, ясно определение, което ни дава добър ориентир. Единство във вярата, надеждата и любовта, единство в тайнствата, в служението: всички тези неща са като носещи колони, които подкрепят и държат в едно единното велико скеле на Църквата. Където и да отидем, дори в най-малката енория, в най-затънтеното кътче на земята, там е едната Църква; ние сме в един дом, в едно семейство, намираме се сред братя и сестри. И това е голям дар от Бог! Църквата е една за всички. Не съществува отделна Църква за европейците, отделна – за африканците, отделна – за американците, отделна – за азиатците, отделна за тези, които живеят в Океания – не, тя е една и е навсякъде. Тя е като едно семейство – може да сме далеч, да сме пръснати по целия свят, но дълбоките връзки, обединяващи всички членове на семейството, остават крепки, все едно го няма разстоянието. Спомням си например преживяното по време на Световния младежки ден в Рио де Жанейро: в това безкрайно множество младежи на плажа Копакабана се чуваха толкова много езици, можеха да се видях лица с толкова различни черти, срещаха се различни култури, и въпреки това имаше едно дълбоко единство, формираше се една Църква, всички бяха едно и това се чувстваше. Нека всички се запитаме: аз, като католик, чувствам ли това единство? Аз, като католик, живея ли това единство? Или то не ме интересува, защото съм затворен в своята малка група или в самия себе си? Аз от тези ли съм, които „приватизират” Църквата за своята група, за своята страна, за своите приятели? Тъжно е да гледаш Църквата, приватизирана заради такъв егоизъм или заради липсата на вяра. Тъжно е! Когато чувам колко много християни по света страдат, равнодушен ли съм или го приемам все едно страда някой от моето семейство? Когато мисля или чувам колко християни са подложени на гонения и дори отдават живота си за своята вяра, това трогва ли сърцето ми или минава покрай мен?
Открит ли съм за онзи брат или онази сестра от семейството, който дава живота си за Исус Христос? Молим ли се един за друг? Ще ви задам един въпрос, но не отговаряйте на висок глас, а само в сърцето си: колко от вас се молят за християните, които са преследвани? Колко? Всеки да отговори в сърцето си. Моля ли се за онзи брат, за онази сестра, които изпитват трудност да изповядват и защитават своята вяра? Важно е да погледнем отвъд собствената ограда, да се почувстваме Църква, едно Божие семейство!

2. Нека направим следващата крачка и се запитаме: има ли рани в това единство? Можем ли да нараним това единство? За съжаление виждаме, че по пътя на историята, както и сега, не винаги живеем в единство. Колко пъти възникват неразбирания, конфликти, напрежения, раздори, които го нараняват, и тогава Църквата няма онова лице, което бихме искали да има, не изразява любовта, както желае това Бог. Ние сме тези, които създаваме разривите! И ако се вгледаме в разделенията, които все още съществуват между християните – католици, православни, протестанти…, ще усетим сложността да поддържаме това единство напълно видимо. Бог ни дарява единство, но на нас често ни е трудно да го живеем. Трябва да търсим, да градим общението, да се учим на общение, да преодоляваме неразбиранията и разделенията, започвайки от семейството, от църковните реалности, дори в икуменическия диалог. Нашият свят се нуждае от единство. Това е епоха, в която всички ние се нуждаем от единство, нуждаем се от помирение, от общение, а Църквата – това е Дом на общението. Св. Павел казваше на християните от Ефес: „И така, аз, окованик за Господ, моля ви да постъпвате достойно за званието, за което сте призвани, с всяко смиреномъдрие, кротост и великодушие, като се търпите един други с любов и залягате да запазвате единството на духа чрез връзките на мира” (4, 1-3). Смиреномъдрие, кротост, дълготърпение, любов, за да запазваме единството! Това са, това са пътищата, истинските пътища на Църквата. Да ги чуем още един път. Смирението обратно на тщестлавието, на гордостта, кротост, дълготърпение, любов, за да запазваме единството. И Павел продължава: едно само тяло – тялото на Христос, което ние получаваме в Евхаристията; един Дух – Светият Дух, Който оживява и постоянно създава отново Църквата; една надежда, вечен живот; една вяра, едно кръщение, един Бог и Отец на всички (срв. ст. 4-6). Богатството на онова, което ни обединява! Да, това е истинско богатство – това, което ни обединява, а не това, което ни разделя. Това е богатството на Църквата. Нека днес всеки се запита: помагам ли да напредва единството в семейството, в енорията, в общността или съм само един сплетник, една сплетница? Причина ли съм за разделение, за затруднение? Вие не знаете сплетните колко зло нанасят на Църквата, на енориите, на общностите. Сплетните нараняват. Един християнин, преди да започне да сплетничи, трябва да си сдържа езика! Да или не? Да си сдържа езика: това ще ни донесе добро, защото ако езикът надебелее, няма да можем да говорим, няма да можем и да сплетничим. Имам ли смирение, за да мога с търпение и жертва да залича раните, нанесени на общението?

3. Накрая, последната крачка – в по-дълбокото. И това всъщност е един хубав въпрос: кой е двигателят на това единство в Църквата? Това е Светият Дух, Който всички ние сме получили в Кръщението, както и в тайнството Миропомазание. Това е Светият Дух. Нашето единство далеч не е плод на някакъв консенсус помежду ни или пък на демокрацията вътре в Църквата, нито на усилието ни да живеем в съгласие, а произтича от Него, Който твори единство в разнообразието, защото Светият Дух е хармония, Той винаги създава хармония в Църквата. Това е едно хармонично единство сред толкова голямо разнообразие на култури, езици и мисли. Двигателят е Светият Дух. Ето защо е важна молитвата, която е душата на нашия ангажимент като мъже и жени на общението, на единството. Молитвата към Светия Дух, Който да дойде и да създаде единството в Църквата.
Нека се молим на Господ: Господи, дай ни да бъдем все по-единни и никога да не ставаме инструменти на разделение; стори така, че да се стараем, както се казва в една хубава францисканска молитва, да носим любов там, където има омраза, да носим прошка там, където има обида, да носим единство там, където има несъгласие. Така да бъде.“

Превод: www.catholic-news.bg
Източник: www.vatican.va (сайт на Светия Престол)

Коментари

Няма коментари

Оставете коментар