Catholic-news

Продължение (8)

Изкуство и творчество

Трогнат съм от цитата из „Турандот“, с който Папата говори за тайната на надеждата. Бих искал да знам повече за неговото отношение към изкуството и литературата. Припомням на Папата, че през 2006 г. той каза, че големите творци са в състояние да представят трагичните и болезнени реалности с красота. Питам го кои са предпочитаните от него художници и писатели. Има ли нещо общо помежду им?
„Обичал съм много автори, които са много различни. Обичам много Достоевски и Хьолдерлин. От Хьолдерлин бих искал да спомена поемата за рожденния ден на неговата баба, която притежава голяма красота. За мен тя е и духовно много красива. Тя завършва със стиха, че човек запазва това, което детето е обещало. Това много ме трогна, защото аз много обичах баба си Роза. Там Хьолдерлин поставя баба си до Мария, която е родила Исус. За нея той е приятелят на земята, който не е гледал на никого като на чужд. Прочетох три пъти и ‚Promessi sposi‘ и сега го държа на масата, за да го прочета отново. Манцони ми е дал толкова много. Баба ми ме накара като дете да науча наизуст началото на ‚Promessi sposi‘ : ‚Quel ramo del lago di Como, che volge a mezzogiorno, tra due catene non interrotte di monti…‘. Много ми допадаше и Джерард Менли Хопкинс SJ.“

„Сред художниците се възхищавам от Караваджо. Неговите картини ми говорят. Но също и на Шагал с неговото бяло разпятие… В музиката обичам Моцарт – естествено. ‚Et Incarnatus est‘ от Меса в с-moll е нендаминато: носи те към Бог. Обичам Моцарт, изпълняван от Клара Хаскил. Моцарт ме изпълва. Не мога да мисля за него, трябва да го слушам. Обичам да слушам Бетовен, той е като Прометей. Най-много се доближава до Прометей Фуртвенглер. И после Страстите от Бах. Произведението на Бах, което толкова обичам е арията `Смили се, Боже`, плачът на Петър в `Страстите по Матей`. Толкова е възвишено! На друго ниво – не по същия начин отвътре – обичам след това Вагнер. Харесва ми да го слушам, но не винаги. Най-доброто е „Пръстенът“ на Фуртвенглер в Скала през 1950 година. Но също и „Парсифал“ на Кнапертсбуш от 1962 година.“

„Трябва да говорим и за киното. `La strada` на Фелини е като че ли филмът, който най-много съм обичал. Аз се идентифицирам с този филм, в който има косвена препратка към свети Франциск от Асизи. Мисля, че съм гледал и всички филми на Анна Маняни и Алдо Фабрици, когато съм бил 10-12 годишен. Друг филм, който много обичах беше ‚Roma, città aperta‘. Филмовата си култура дължа преди всичко на моите родители, които често ни водеха на кино.“

„Както и да е: По принцип обичам трагичните автори, преди всичко повече класическите. Има много хубава дефиниция, която Сервантес е вложил в устата на Караско, за да възхвали историята за Дон Кихот: `Децата го държат в ръцете си, младежите го четат, възрастните го разбират, възрастните го възхваляват.`Това за мен може да е добра дефиниция за класик.“

Наясно съм, че съм завладян от напътствията на Папата и разбирам, че бих искал да навляза в живота му посредством избора му в изкуството. Ще е дълъг път, мисля си. Той ще включи и киното – от италианския неореализъм до „Угощението на Бабет“. Сещам се за други автори и произведения, които той е цитирал при други случаи – също и по-млади и по-малко известни или регионално значими автори. От „Мартин Фиеро“на Хосе Ернандес до поезията на Нино Коста и „Il grande esodo“ на Луиджи Орсениго. Мисля също и за Жозеф Малег и Хосе Мария Пеман. И естествено за Данте и Борхес, но и за Леополдо Маречал, автора на „Adan Buenosayres“, „El banquete de Severo Arcangelo“ и „Megafon o la guerra“.

Мисля предимно за Хорхе Луис Борхес, защото Берголио го е познавал лично като 28-годишен професор по литература в колежа „Непорочно Зачатие“, в Санта Фе (Colegio de la Immaculada Concepcion). Берголио преподавал последните две години в лицея и подготвял учениците си за творческо писане. Имах подобно преживяване като него, когато на същата възраст бях в „Istituto Massimo“ в Рим; тогава създадох „Хартиената бомба“, за което му разказах. Накрая го помолих да разкаже своята история.

„Беше малко рисковано“, каза той: Трябваше да накарам учениците си да изучават `El Cid`. Но на тях това не им харесваше. Те искаха да четат Гарсия Лорка. Тогава реших, че ще четат `El Cid` вкъщи. А в час разглеждах авторите, които учениците харесваха. Естествено, че те искаха да четат повече `пикантните съвременни произведения като ‚La casada infiel‘ oder Klassiker или ‚La Celestina‘ на Фернандо де Рохас. Но четейки това, което ги привличаше в момента, те като цяло намираха вкус към литературата, към поезията – и така преминаваха и към други автори. За мен това беше голям опит. Завърших прогрмата, но по неструктуриран начин, т.е. не така, както беше предвидено, а както се получи естествено от четеното на авторите. И този подход ми хареса много. Не обичах да следвам зададена програма, а да знам повече или по-малко къде искам да стигна. След това ги накарах и да пишат. Накрая реших Боргес да прочете два разказа от моите ученици. Познавах секретарката му, която ми бе учителка по пиано. Много се харесаха на Боргес. И той предложи да напише предговор за сборник.“

„Тогава, Свети Отче, значи, че творчеството е важно за живота на един човек?“, питам го. Той се засмива и казва: „За един йезуит е изключително важно. Йезуитът трябва да бъде креативен.“

(Следва: Граници и експериментални полета)