Catholic-news

(Продължение 10)

Как човекът разбира сам себе си

Питам Папата дали и как това се отнася и за една важна културна граница като тази на антропологичното предизвикателство. Антропологията, на която по традиция Църквата се е позовавала и езикът, с който се е изразявала, продължават да бъдат валидна отправна точка: Тя е плод на мъдрост и вековен опит. Но човекът, към когото се обръща Църквата, изглежда не я разбира вече и не я смята за достатъчна. Мисля за факта, че човекът се тълкува днес различно в сравнение с преди, с други категории. Това се дължи също и на големите промени в обществото и на по-големите му познания за себе си.

Папата става, отива до бюрото си и взема Бревиара. Това е Бревиар на латински, малко износен от употреба. Отваря го на молитвата за деня с четивата за петък от ХХVІІ седмица. Прочита ми един откъс от Commonitorium Primum от Викентий Лерински: „Ita etiam christianae religionis dogma sequatur has decet profectuum leges, ut annis scilicet consolidetur, dilatetur tempore, sublimetur aetate“ („И догмата на християнската религия трябва да следва тези закони. Тя крачи напред, укрепва с годините, развива се с времето и се задълбочава с възрастта.“)

Папата продължава: „Свети Викентий Лерински сравнява биологическото развитие на човека с предаването на богатството на вярата от една епоха на друга. То расте и укрепва с течение на времето. Следователно: Разбирането на човека се променя с времето и така се задълбочава също съвестта на човека. Помним, че робството или смъртното наказание са били приемани без да бъдат поставяни под въпрос. Човек израства в разбирането на истината. Екзегетите и богословите помагат на Църквата да расте в собствената си преценка. Също и другите науки и тяхното развитие помагат на Църквата в този растеж на разбирането. Има второстепенни църковни норми и правила, които преди са били рационални, а сега са загубили стойността и значението си. Визията на Църквата като монолит, който трябва да се защитава без съкращения е заблуждение.“

„Впрочем във всяка епоха човекът се опитва да разбира и да изразява себе си по-добре. Затова с времето той променя начина, по който се разбира: едно е човекът, който изразява себе си във фигурата на Нике от Самотраки, друго е човекът на Караваджо, трето – този на Шагал и четвърто – на Дали. И формите, които изразяват истината могат да бъдат различни. Това дори е необходимо, за да бъде предавано евангелското послание в неговото непроменяемо значение.“

„Човекът е в търсене на себе си и при това търсене той може да направи и грешки. Църквата е имала периоди на гениалност – като например времето на томизма. Но тя преживява също и периоди на упадък на мисленето. Затова не бива да смесваме гениалността на томизма с упадъчния томизъм. За съжаление съм изучавал философия в ръководства на декадентския томизъм. В размисъла за човека Църквата трябва да търси гениалността, а не упадъка.“

„Кога тогава един мисловен израз е неприемлив? Когато една мисъл губи от поглед хуманното, когато дори се бои от него или когато се заблуждава по отношение на себе си. Мисленето, водещо до заблуждение може да се представи като Одисей пред песента на сирените или като Танхойзер, който е обкръжен от сатири и вакханки или като Парсифал във второто действие на Вагнеровата опера. Мисленето на Църквата трябва да добие отново гениалност и все по-добре да осъзнава как разбира себе си човекът днес, за да развива по-добре и да задълбочава учението си.“

Молитва

Задавам на Папата последния въпрос за предпочитания начин на молитва.

„Всяка сутрин моля Бревиара. Обичам да се моля с псалмите. След това служа Светата Евхаристия. Моля Броеницата. Но това, което предпочитам е вечерното обожание – дори когато съм разсеян или мисля за нещо друго, или дори заспивам на обожаването. Моля се също и вътре в себе си, когато чакам при зъболекаря или при други случаи през деня.“

„Молитвата е за мен винаги молитва-`спомен`, пълна е със спомени, мисли, също спомняне, също размисъл за моята история и за това, което Господ е направил в своята Църква или в определена енория. За мен това е споменът, за който говори свети Игнатий през първата седмица от упражненията си, при милостивата среща с разпнатия Христос. И се питам: `Какво си направил за Христос? Какво правя за Христос? Какво трябва да правя за Христос?` Това е споменът, за който свети Игнатий говори и при `размишленията за получаване на любовта`, когато той моли да си спомним за получените благодеяния. Но аз знам също, че и Господ си спомня за мен. Аз мога дори да го забравя. Но аз знам, че Той никога, никога няма да ме забрави. Да си спомняш е радикалното утвърждаване на сърцето на йезуита: Това е спомняне за благодатта, спомняне, за което се говори във Второзаконие, размисъл за делата на Бога, които са в основата на съюза на Бог с неговия народ. То е това спомняне, което ме прави дете, а също и баща.“

С удоволствие бих продължил още този разговор. Но знам, че – както Папата веднъж каза – „с границите не бива да се злоупотребява“. Говорихме общо над шест часа на три срещи – на 19, 23 и 29 август. Аз предпочетох да не прекъсвам изказването, за да не загубя връзката. Беше повече разговор, отколкото интервю: Въпросите образуваха основата, без да се ограничават с предварително определени фиксирани форми. Плавно преминавахме от италиански на испански, без да отбелязваме прехода. Нямаше нищо механично. Отговорите се раждаха в диалога и в разсъжденията, които исках да предам синтезирано, доколкото можех.

(Край)

Превод: catholic-news.bg