Catholic-news

1. Първата: Бог ни изненадва. Историята на Нааман, военачалник на цар Арам, е уникална – за да се излекува от проказата, той се обръща към Божия пророк Елисей, който не извършва магически ритуали, нито пък иска някакви необикновени неща, а само да се довери на Бог и да се потопи във водата на реката; не обаче в големите реки на Дамаск, а в малката река Йордан. Изискване, което оставя Нааман изумен, дори изненадан: нима Бог може да е такъв – да иска нещо толкова просто? Той иска да си тръгне, но след това прави крачката, потапя се в Йордан и веднага оздравява (срв. 2 Цар 5, 1-14). Ето, Бог ни изненадва; именно в бедността, в слабостта, в смирението Той проявява Себе Си и ни дава Своята любов, която ни спасява, излекува ни, дава ни сила. Иска само да следваме Неговото слово и да Му се доверим.
Такъв е опитът на Дева Мария: изправена пред известието на Ангела, тя не скрива своето удивление. Изумена е да види, че Бог, за да стане човек, е избрал именно нея – проста девойка от Назарет, която не живее в дворците на властта и в богатство, която не е вършила необикновени неща, но която е отворена към Бог, умее да Му се доверява, макар и да не разбира всичко: „Ето слугинята Господна, нека ми бъде по Твоята дума” (Лк 1, 38). Това е нейният отговор. Бог ни изненадва непрекъснато, разбива нашите схеми, поставя в криза нашите планове и ни казва: довери Ми се, не се страхувай, остави се да бъдеш изненадат, излез от самия себе си и Ме следвай!
Нека днес всички се запитаме дали се страхуваме от това, което Бог би могъл да поиска от нас или от това, което иска. Оставям ли се да бъда изненадан от Бог, както стори Мария, или се затварям в моите гаранции – материални гаранции, интелектуални гаранции, идеологически гаранции, гаранциите от моите планове? Оставям ли наистина Бог да влезе в живота ми? Как Му отговарям?

2. В откъса от Св. Павел, който чухме, Апостолът се обръща към ученика Тимотей, казвайки му: помни Исус Христос, ако с Него търпим, то с Него и ще царуваме. Ето го вторият пункт – винаги да помним Христос, споменът за Исус Христос, както и това да сме настойчиви във вярата; Бог ни изненадва със Своята любов, но изисква вярност в следването Му. Не можем да станем неверни, но Той – не, Той е „Верен” и изисква от нас същата вярност. Нека си припомним колко пъти сме били въодушевени от нещо, от някакво начинание, от някоя задача, но след това, след като се сблъскаме с първия проблем, се отказваме да продължим, признавайки своето поражение. И това, за съжаление, се случва и при вземането на фундаментални решения – такива като брака. Трудно е да си постоянен и верен на взетите решения, при поетите ангажименти. Често е лесно да кажеш „да”, а след това не можеш да повториш това „да” всеки ден. Не успяваш да си верен.
Мария каза своето „да” на Бог – едно „да”, което преобърна нейното скромно съществуване в Назарет, но то не бе единствено, а едва първото от много „да”, произнесени в нейното сърце в нейните най-радостни моменти, както и в тази на скръб, толкова много „да”, достигнали кулминацията си в онова „да” под Кръста. Днес, тук има много майки; помислете, до каква степен е стигнала верността на Мария към Бог – да види Своя единствен Син на Кръста. Вярна жена, на колене, разбита отвътре, но вярна и силна.
И аз питам: какъв християнин съм – „временен” или християнин за винаги? Културата на временното, на относителното навлиза и в живота на вярата. Бог иска от нас да Му бъдем верни, всеки ден, във всекидневните дела; и добавя, че дори понякога да не сме Му верни, Той винаги е верен и със Своето милосърдие не се уморява да ни протяга ръка, за да ни изправи, за да ни насърчи да поемем по пътя, да се върнем към Него и да Му кажем за нашата слабост, за да ни даде сила. И този път е окончателен: винаги с Господ, винаги в нашите слабости, но и в нашите грехове. Никога не тръгвайте по пътя на временното. Това ни убива. Вярата е безусловно доверие, като това на Мария.

3. Последната точка: Бог е наша сила. Мисля за десетимата прокажени от Евангелието, излекувани от Исус: те Го срещат, спират се на отдалечено разстояние и викат: „Исусе, Наставниче, помилвай ни” (Лк 17, 13). Те са болни, нуждаещи се да бъдат обичани, нуждаят се от сила и търсят някой, който да ги излекува. И Исус отговаря, като освобождава всички тях от болестта им. Прави впечатление обаче, че един от тях се връща обратно, за да възхвали Бог с висок глас и да Му благодари. Самият Исус отбелязва това: десет викаха за изцерение, а само един се върна, за да каже на Бог с висок глас: „Благодаря!”, и да признае, че Той е нашата сила. Важно е да умеем да благодарим, да умеем да славим Господ, за това, което Той прави за нас.