Catholic-news

„Живях със светец” – така е озаглавена новата книга на кардинал Станислав Дживиш, архиепископ на Краков, написана под формата на разговор с журналиста Джанфранко Свидеркоски. Осем години след смъртта на Бл. Йоан-Павел ІІ кардиналът си спомня за подробности от живота на човека, чийто личен секретар бе в продължение на четиридесет години, и който ще бъде канонизиран за светец на Католическата Църква на 27 април 2014 г. Книгата, издадена от издателство Rizzoli, бе представена на 5 ноември в Рим.
Дълбоки отношения с Господ, страст към Евангелието и към човека, отказ от идеологии, мисионерски порив – това са само някои от чертите в живота на Карол Войтила, споменати в книгата «Живях със светец». В текста се преплитат спомени за «исторически» моменти от жизнения път на Войтила като архиепископ на Краков и като Папа, дълбоката му любов към Христос, вниманието към хората, неговата молитва. Както споделя самият кардинал Дживиш, в центъра на всичко бе литургията. «Бе видимо за всички, че литургията бе не само централен момент за всеки един ден,… но и най-дълбока потребност на неговата душа» – посочва Дживиш. Това го потвърждава и монс. Павел Пташник, дългогодишен сътрудник на Йоан-Павел ІІ и ръководител на полската секция към Държавния секретариат на Ватикана: «Молитвата бе в основата на всичките му действия. Той живееше своята вяра не като изповядване на истината, а като конкретни отношения с Исус Христос. Затова той във всяка една минута се стараеше да бъде заедно с Господ и да Го слуша, за да черпи от тази среща решение на проблемите и инициативите, които трябваше да се предприемат в Църквата. Светата литургия за него бе един специален момент. Не един път сме усещали това – както в неговия параклис, така и по време на пътуванията и масовите богослужения».
Един от близките сътрудници на Йоан-Павел ІІ бе кардинал Камило Руини, кардинал-викарий на Римския диоцез от 1991 до 2008 г. В предговора кардиналът си спомня, че Йоан-Павел ІІ застъпваше идеята за Църквата като «дом и училище на общението», главна задача на която е евангелизацията. «Кардинал Дживиш, преживял лично отношенията между Курията и Папа Йоан-Павел ІІ, отбелязва, че след първоначалните трудности, свързани с приемането на «Папата-поляк», тези отношения се подобриха. Но вероятно тогава все още не бе настъпило времето за обща реформа на Римската курия, а и самата Курия не бе готова да се върне към своята пряка функция да служи на Папата и епископите, за да бъде по този начин истински инструмент на общението между Светия Престол и поместните Църкви» – пише още Камило Руини. И добавя: «Мен ме порази дълбочината, с която кардинал Станислав Дживиш е написал тази книга. Ясно и видно е, че през тези осем години, от момента, в който Йоан-Павел ІІ почина, той е продължил, макар и по друг начин, да живее с Карол. И по този начин той е успял да усвои това велико наследство, оставено ни от Йоан-Павел ІІ – наследство, което се изразява преди всичко във великия замисъл за Църквата, започнат от Йоан-Павел ІІ, и което трябва да бъде продължено».
Кардинал Дживиш си спомня казаното от тогавашния кардинал Йозеф Ратцингер (впоследствие Папа Бенедикт ХVІ) в проповедта на погребението на Йоан-Павел ІІ: Йоан-Павел ІІ отвори обществото, културата, политическите и икономическите системи за Христос. «И аз съм свидетел на това, в Италия и не само – заключава кардинал Руини. – Йоан-Павел ІІ е Папата, който придаде на Църквата авторитет, какъвто тя никога преди това не е имала».
Отговаряйки на въпрос в какво се състои новото и смисъла на тази книга-интервю с кардинал Дживиш, журналистът Джанфранко Свидеркоски казва: «Смисълът на тази книга се състои в това, че дон Станислав пожела да свидетелства за светостта на Йоан-Павел ІІ – святост, която в определени периоди достигна до героично равнище и мъченичество – както стана по време на покушението, или пък за онази святост, която дон Станислав нарича «мистична», например при приближаването на края, по време на страданията… Но повече от всичко ме порази това, че в книгата се говори за обичайната, нормалната святост, т.е. тази, която е достъпна за всеки. С други думи, няма никаква разлика между Божия човек, човека на молитвата, и всъщото време – Папата, който се с големците от този свят. Обръщайки се към младежите, Папа Войтила ги призоваваше да вървят срещу течението и да бъдат свети. Ние си мислим, че светостта е нещо резервирано само за мистиците или великомъчениците, но това, всъщност, е нещо, към което ние трябва да се стремим всеки ден».