Catholic-news

По време на генералната аудиенция, състояла се по-рано днес, Папа Франциск продължи катехистичния цикъл, посветен на тайнствата. Този път той посвети своята беседа на тайнството Покание (Изповед). Прочетете пълния текст на тази беседа, която не може да остави равнодушна нито една християнска душа!

„Скъпи братя и сестри, добър ден!
Чрез тайнствата на християнското въведение – Кръщение, Миропомазание и Евхаристия, човек получава нов живот в Христос. Сега, всички го знаем това, ние носим този нов живот „в глинени съдове” (2 Кор 4, 7), като все още сме подложени на изкушението, на страданието и смъртта, и поради греха, въпреки всичко, може да изгубим новия живот. Ето защо Господ Исус пожела Църквата да продължи Неговото спасително дело по отношение на собствените си членове, по-конкретно с тайнството Помирение и тайнството Помазване на болните, които могат да бъдат обединени под названието „тайнства на оздравяването”. Тайнството Помирение е тайнство на оздравяването. Когато отивам да се изповядвам, аз го правя, за да се излекувам – да излекувам душата си, да излекувам сърцето си и да излекувам нещо, което не правя добре. Библейският епизод, който изразява това най-добре, в дълбоката му същност, е епизодът с прошката и изцеряването на парализирания, където Господ Исус се открива едновременно като лечител на душите и на телата (срв. Мк 2, 1-12; Мт 9, 1-8; Лк 5, 17-26).
1. Тайнството Покаяние или Помирение произтича директно от пасхалната тайна. Всъщност, в самата вечер на Възкресение Господ Исус се яви на учениците, затворени в горницата, и след като отправи към тях поздрава „Мир вам!”, духна им и каза: „Приемете Светия Дух. На когото простите греховете, ще бъдат простени” (Ив 20, 21-23). Тази стъпка ни разкрива дълбоката динамика, съдържаща се в това тайнство. Най-вече това, че прошката на нашите грехове не е нещо, които можем сами да си даваме. Аз не мога да кажа: прощавам си греховете. Прошката се иска, проси се от някой друг, и в Изповедта ние просим прошка от Исус. Прошката не е плод на нашите усилия, а е дар, тя е дар на Светия Дух, Който ни потапя в потоците на милосърдието и на благодатта, които текат непрестанно от широко отвореното сърце на разпънатия и възкръснал Христос. На второ място, припомня ни, че само ако останем помирени в Христос Исус с Отца и с братята, ще можем да пребъдваме наистина в мира. И всички ние сме чувствали това в сърцето си, когато сме ходили да се изповядваме, с тежест в душата, с малко тъга; и когато получаваме прошката на Исус, ние сме в мир, с онзи мир в душата, така хубав, който само Исус може да даде, само Той.
2. В същото време, отслужването на това тайнство е преминало от една публична форма (защото в началото това се е правило публично) към персонална форма, към формата, запазена за Изповедта. Това обаче не е основание то да губи църковната рамка, която представлява неговото живо съдържание. Всъщност, християнската общност е мястото, на което присъства Духът, Който обновява сърцата в Божията любов и прави от всички братя едно цяло в Христос Исус. Ето защо в такъв случай не е достатъчно да се иска прошка от Господ в собствения ум и собственото сърце, а е необходимо да изповядаме в смирение и с упование собствените си грехове пред служителя на Църквата. В отслужването на това тайнство свещеникът не представлява само Бог, а цялата общност, която се разпознава в слабостта на всеки свой член, която развълнувано изслушва неговото покаяние, която се помирява с него, която го насърчава и го придружава по пътя на обръщането и християнското и човешко узряване. Някой може да каже: „Аз се изповядвам само пред Бог”. Да, ти можеш да кажеш на Бог „прости ми”, можеш да си кажеш греховете, но нашите грехове са също и срещу братята, срещу Църквата. Затова е необходимо да искаш прошка от Църквата, от братята, от личността на свещеника. „Но, отче, срамувам се…”. Срамът също е добро нещо. Да имаш малко срам – това е здравословно, защото да се срамуваш, означава, че оздравяваш. Когато някой не изпитва срам, в моята страна казваме, че е „безсрамник”, един „sin verguenza”. Срамът обаче носи добро, защото ни прави по-смирени, и свещеникът приема с любов и нежност тази изповед, и в името на Бог прощава. Също от човешка гледна точка, когато искаш да излееш мъката си, е добре да поговориш с някой брат и да кажеш на свещеника тези неща, които толкова много тежат на сърцето ти. И така чувстваш, че изливаш мъката си пред Бог, с Църквата, с брата си. Не се страхувайте от Изповедта! Този, който е на опашка за изповед, чувства всички тези неща, също и срама, но после, когато Изповедта приключи, той излиза свободен, велик, красив, простен, бял, щастлив. Това е хубавото на Изповедта! Бих искал да ви попитам – само че не го казвайте на висок глас, нека всеки си отговори в сърцето: кога за последен път се изповядахте? Всеки да си помисли… Два дни, две седмици, две години, двадесет години, четиридесет години? Всеки да си даде сметка, но и всеки да си каже: кога за последен път се изповядах? И ако е минало много време, не губи нито ден повече, върви, свещеникът ще бъде добър. Исус е там, Исус е най-добрият свещеник, Исус ще те приеме, ще те приеме с толкова много любов. Бъди смел и върви да се изповядаш!
3. Скъпи приятели, да отслужваме тайнството Помирение означава да сме обгърнати в една топла прегръдка – това е прегръдката на безкрайното милосърдие на Отца. Нека си припомним онази хубава, прекрасна притча за сина, който си тръгна от вкъщи със своята част от наследството; прахоса всички пари, а след това, когато не му бяха останали никакви, той реши да се върне вкъщи – не като син, а като слуга. Толкова много вина изпитваше в сърцето си, и толкова много срам. И колко бе изненадан, когато започна да говори, за да иска прошка, а бащата не го остави да говори, прегърна го, целуна го и му организира тържество. Аз обаче ви казвам: всеки път, когато се изповядваме, Бог ни прегръща, Бог празнува! Да вървим напред по този път. Бог да ви благослови!“.

Източник: © www.vatican.va
Превод от италиански: © www.catholic-news.bg