Catholic-news

Публикуваме изключителното изказване на Папа Франциск пред Синода на епископите, с което третото извънредно общо събрание, провело се от 4 до 19 октомври 2014 г. практически приключи своята работа.

18 октомври 2014 г., Аула на Синода, Ватикана

„Ваши Превъзходителства, Ваши Блаженства, Ваши Високопреосвещенства, братя и сестри,
Със сърце, изпълнено с признателност и благодарност, бих желал заедно с вас да благодаря на Господ, Който със светлината на Своя Дух ни придружаваше и водеше през изминалите дни!
Сърдечно благодаря на кардинал Лоренцо Балдисери – генерален секретар на Синода, на Негово Високопреосвещенство монс. Фабио Фабене – помощник-секретар, а заедно с тях благодаря на докладчика – кардинал Петер Ердьо, който свърши много работа, дори и в дните на семеен траур. Благодаря и на специалния секретар Негово Високопреосвещенство монс. Бруно Форте, на тримата делегирани президенти, на авторите, консултантите, преводачите, на онези, които пожелаха имената им да не бъдат споменавани, както и на всички, които работиха неуморно зад кулисите, с истинска вярност и пълно посвещаване на Църквата! Хиляди благодарности!
Благодаря също така на всички вас, скъпи синодални отци, братски делегати, наблюдатели, наблюдателки и консултанти, за активното ви и плодоносно участие. Ще ви споменавам в молитвата си и ще прося от Господ да ви възнагради щедро с даровете на Своята благодат!
Бих искал да кажа много ясно, че в дух на колегиалност и синодалност, ние наистина натрупахме „синодален“ опит. Това бе един честен път, едно „пътуване заедно”.
И този Синод бе именно едно „пътуване“. И като всяко пътуване, имаше моменти с бързо темпо, почти с желание да се изпревари времето и да се стигне по-бързо до целта; имаше и моменти на умора, почти на ръба на отказването; имаше и моменти на ентусиазъм и жар. Имаше моменти на дълбоко утешение, когато слушахме свидетелството на истински пастири (срв. Ив 10 и Канони 375, 386, 387), които носят с мъдрост в сърцата си радостите и сълзите на своите верни. Имаше моменти на утеха, на благодат и утешение, когато слушахме свидетелствата на семействата, които участваха в Синода и споделиха с нас красотата и радостта от своя брачен живот. Едно пътуване, през което по-силният се чувстваше длъжен да помага да по-слабия, където по-големият експерт бе в служба на останалите, дори и посредством противопоставянията. А освен всичко друго, това бе и едно човешко пътуване, като редом с утешенията, имаше и моменти на обезкуражаване, напрежение и изкушения, от които би било добре да споменем някои възможни:
- едно от изкушенията бе изкушението на враждебното сковаване – това ще рече да искаш да се затвориш вътре в написаното (буквата) и да не позволиш да бъдеш изненадван от Бог, от Бог на изненадите (духът); да се затвориш вътре в закона, вътре в разбирането на онова, което познаваш, а не на онова, което трябва тепърва да научиш и постигнеш. От времето на Исус това е изкушението на фанатиците, на скрупульозните, на загрижените, на днешните т. нар. „традиционалисти“, както и на интелектуалците;
- изкушението на деструктивното „добрячество“, което в името на едно измамно милосърдие, скрива раните, без преди това да ги е превързало и излекувало; което лекува симптомите, а не причините и източниците. Това е изкушението на „добряците“, на страхливите, а също и на т. нар. „прогресисти и либерали“;
- изкушението да превръщаме камъка в хляб, за да прекъснем дългия, тежък и болезнен пост (срв. Лк 4, 1-4), както и да превръщаме хляба в камък и да го хвърляме срещу грешните, слабите и болните (срв. Ив 8, 7), т. е. да го превръщаме в „непоносимо бреме“ (Лк 10, 27);
- изкушението да слезем от кръста, за да угодим на хората, вместо да позволим бъде осъществена волята на Отца; да направим завой според светския дух, вместо да го очистим и да завием към Божия Дух;
- изкушението да изоставим “depositum fidei“ (лат. „съкровището на вярата“), смятайки се не за пазители, а за собственици и господари, или, от друга страна, изкушението да обърнем гръб на реалността, използвайки един изтънчен език, един полиран начин на изразяване, за да говорим много, но да не казваме нищо! Мисля, че на тези неща им казваха „византийски работи“…
Скъпи братя и сестри, изкушенията не трябва нито да ни плашат, нито да ни смущават, още по-малко пък да ни обезкуражават, защото никой ученик не е по-голям от своя учител; следователно, след като Исус е бил изкушаван – дори някои са го обвинявали, че е Веелзевул (срв. Мт 12, 24) – то Неговите ученици не трябва да очакват по-добро отношение.
Лично аз бих се чувствал силно притеснен и натъжен, ако не бяхме сполетени от тези изкушения и оживени дискусии, от това движение на духовете, както го наричаше Св. Игнатий (ЕЕ, 6); бих бил притеснен ако всички бяха в съгласие или смълчани в един фалшив и безметежен мир. Аз обаче, с радост и признателност, видях и чух изказвания и речи, изпълнени с вяра, с пастирско и учително усърдие, с мъдрост, с откровеност, със смелост и parresia (от гръцки – има се предвид „свободно изразяване“, „казване на всичко, което има да се казва“ – бел. прев.). И чувствах как всеки поставяше на преден план доброто на Църквата, семействата и suprema lex (лат. върховенство на закона) , salus animarum (лат. спасението на душите) (срв. Can 1752). И както казахме тук, в аулата, всичко това е така, без да поставяме под съмнение фундаменталните истини на тайнството Брак: неразтрогваемостта, единството, верността и прокреативността, да не говорим пък за отвореността към живота (срв. Cann. 1055, 1056 и Gaudim et Spes, 48).
Това е Църквата – лозе Господне, плодоносна и нежна Майка, която не се страхува да запретне ръкави, за да излива елея и виното върху раните на хората (срв. Лк 10, 25-37); която не гледа човечеството от някакъв стъклен замък, откъдето да съди или дава определения за хората. Това е Църквата – една, свята, католическа и апостолска, състояща се от грешници, нуждаещи се от Неговото милосърдие. Това е Църквата – истинска Христова годеница, която се опитва да бъде вярна на своя Съпруг и на Неговото учение. Това е Църквата, която не се страхува да яде и пие с леки жени и митари (срв. Лк 15). Църква, която е отворила вратите си, за да приеме нуждаещите се и разкайващите се, а не само праведните или онези, които си мислят, че са съвършени! Църква, която не се срамува от падналия брат и не се прави, че не го вижда, а напротив – чувства се отговорна и дори направо задължена да му помогне да се изправи и да го насърчи да поеме отново по пътя, както и да го придружава към последната среща с Годеника в небесния Йерусалим.
Това е Църквата, нашата майка! И когато Църквата, в разнообразието на своите харизми, говори единно, тя не може да сбърка: това е красотата и силата на sensus fidei (лат. „чувство на вярата“), на онова свръхестествено чувство, което е дар от Светия Дух, за да можем всички заедно да влезем в сърцевината на Евангелието и да се научим да следваме Исус в живота си, и на това не трябва да се гледа като причина за объркване или неудобство.
Много коментатори или хора, които говорят, си представяха една скарана Църква, където една част е срещу друга, съмнявайки се дори в Светия Дух – истинския организатор и гарант на единството и хармонията в Църквата, Светия Дух, Който през историята винаги е управлявал лодката чрез Своите служители, дори и когато морето е било неблагоприятно и бурно, а служителите – предатели и грешници.
И както си позволих да кажа в началото, беше необходимо да изживеете всичко това със спокойствие, с вътрешен мир, също и защото Синодът се провежда cum Petro et sub Petro (лат. „С Петър и под (властта на) Петър“ – бел. пр.), и присъствието на Папата е гаранция за всички. (вж. Приветствена реч на Папа Франциск при откриването на Синода на епископите).
Сега да поговорим малко за Папата, за отношенията с епископите… Всъщност задачата на Папата е да гарантира единството на Църквата, да припомня на пастирите, че тяхното първо задължение е да хранят стадото – да хранят стадото, което Господ им е поверил, и да се опитват да приемат с бащинство и милосърдие, и без фалшив страх, изгубените овце. Тук сбърках. Казах „да приемат“. Не, да ходят да ги търсят.
Негово задължение (на Папата – бел. ред.) е да припомня на всички, че властта в Църквата е служение (срв. Мк 9, 33-35), както ясно го е обяснил Папа Бенедикт ХVІ с думи, които ще цитирам точно: „Църквата е призвана и се старае да осъществява този вид власт, която е служение, и я осъществява не от свое име, а в името на Исус Христос… Защото чрез Пастирите на Църквата Христос пасе Своето стадо. Той е, Който го ръководи, закриля го, поправя го, защото го обича безкрайно. Но Господ Исус, върховният Пастир на нашите души, е пожелал Апостолската Колегия, а днес – Епископите, в общение с Наследника на Петър… да участват в тази Негова мисия, като се грижат за Божия народ, като бъдат негови възпитатели във вярата, насочвайки, въодушевявайки и подкрепяйки християнската общност, или, както казва Съборът, „да се погрижат за това всеки верен да успее да развие в Светия Дух собственото си особено призвание според Евангелието, да практикува искрена и дейна любов, да упражнява свободата, която Христос ни дари“ (Presbyterorum Ordinis. 6). чрез нас Господ достига до човешките души, поучава ги, пази ги, ръководи ги. В своя „Коментар към Евангелието на Свети Йоан“, Свети Августин казва: „Затова нека бъде задача на любовта пасенето на Господнето стадо“ (123, 5). Това е върховното правило на поведение за Божиите служители – една безусловна любов, като тази на Добрия Пастир, изпълнена с радост, отворена към всички, внимателна към близките и грижовна към далечните (cfr S. Agostino, Discorso 340, 1; Discorso 46, 15), деликатна към най-слабите, към малките, към простите, към грешниците, за да проявява безкрайното Божие милосърдие с ободрителните думи на надеждата (cfr Id., Lettera 95, 1) (Бенедикт ХVІ, Генерална аудиенция, 26 май 2010 г.).
Следователно, Църквата е на Христос, тя е Негова Годеница, и всички епископи, в общение с Наследника на Петър, имат задачата и задължението да я пазят и да й служат – не като господари, а като служители. В този контекст, Папата не е върховен господар, а по-скоро върховен слуга – „servus servorum Dei“ (лат. „слуга на Божиите слуги“), гарант, че Църквата е послушна и в съответствие с Божията воля, с Евангелието на Христос и с традицията на Църквата, оставяйки настрани всякакво лично отсъждане, за да бъде, по волята на същия Този Христос, „върховен Пастир и Учител на всички вярващи“ (Канон 749), както и за може да се ползва от „обичайното правомощие, което е върховно, пълно, незабавно и универсално в Църквата“ (срв. Канони 331-334).
Скъпи братя и сестри, сега разполагаме с още една година, за да продължим предложените идеи с истинска духовна проницателност, както и да намерим конкретни решения на многото трудности и безбройните предизвикателства, с които трябва да се справят семействата; да дадем отговори на отчаянието, с което е заобиколено и от което се задушават семействата.
Разполагаме с една година, за да работим върху Relatio Synodi (заключителния доклад на Синода – бел. пр.), който представлява вярно и ясно обобщение на всичко онова, което бе казано и дискутирано в тази аула и в малките групи, и който ще бъде представен на епископските конференции като Lineamenta („Насоки“ – бел. ред.).
Нека Господ ни съпътства и води в този път за слава на Неговото име, със застъпничеството на Блажената Дева Мария и свети Йосиф! И моля ви, не забравяйте да се молите за мен!“.

Превод: © www.catholic-news.bg