Австрийски епископ: „Изповедта е изпаднала в голямо забвение. Три стъпки за превръщане на Тайнството на Помирението в истински подарък за нас“
В посланието си до своето диоцезално семейство за Постното време епископът на Айзенщат, Егидиус Живкович, отбелязва, че изповедта има „решаващо значение за целия ни живот, но е изпаднала в голямо забвение“. Той казва още: „Самата дума събужда у много хора неприятни чувства. Тези чувства варират от тотално отхвърляне до пълно безразличие. Тя е отхвърляна от едни, защото те може би смятат изповедалнята за място на унижение или недискретност, а от други е невежо осмивана, понеже те никога не са знаели какъв подарък е всъщност изповедта за човека: така че това тайнство не само става все по-необичано и забравено, но също и непознато. А точно тук е големият шанс, в днешното така бедно на дух и духовност време, да се преоткрие освобождаващото и оживотворяващо действие на изповедта. Като изповедник и като грешник, който сам отива да се изповядва и който добре знае колко трудна може да бъде тази стъпка, съм убеден: изповедалнята е мястото, на което не само отделният човек, но и целият свят могат да преживеят най-голямата си поправка.
Изповедта е тайнството на обръщането, тъй като то извършва обръщането, за което ни призовава Исус – завръщането при Отца, от когото човекът се е отдалечил заради греха. Затова то е и тайнството на покаянието, защото е личен акт на обръщане, покаяние и удовлетворение на грешния християнин. Признаването на греховете ни пред свещеника е съществен елемент от това тайнство. Посредством това то става тайнство на прошката, тъй като чрез сакраменталното опрощение от свещеника сам Бог дава на изповядващия се прошка и мир. Това прави изповедта тайнство на помирението , понеже подарява на грешника помиряващата любов на Бога. А с това помирение изповедта става тайнство на изцелението. Тук човекът преживява възстановяването на разбитите отношения: със самия себе си, с близките си, а оттам в крайна сметка и с Бог, който е сърцевината на нашето човешко съществуване. Човекът, който казва, че няма грях, че няма нужда от изповед и че може сам да решава за себе си, се самозаблуждава – това го е казал вече Апостол Иван.“
Въпреки това тази самозаблуда често присъства в днешно време.“ Епископ Живкович привежда практически пример с необходимостта от изхвърлянето на домакинския боклук и значението на рециклирането му за хората и околната среда, защото „повечето от нас щяха да имат гузна съвест, ако изхвърляха съдържанието на хладилника в гората, а мазнината от тигана в мивката“. „Но как стоят нещата с изхвърлянето на отпадъците от душата?“, пита епископ Живкович и отбелязва: „Актът на душевното помирение със самия себе си се практикува очевидно далеч по-сдържано, отколкото онзи с околната среда. Ако не беше така, в нашите църкви щяхме да имаме нужда от повече изповедални.“ Той уверява, че „от бунището на нашите грешки могат да израстат рози, ако признаем слабостите си и съзнателно ги оставим в ръцете на Бога“, защото „Бог е майсторът на истинското „рециклиране“. Напомня и за думите на Папа Франциск, че „няма ситуация, която Бог да не може да промени, няма грях, който Той да не може да прости, ако Му го открием“.
Всичко това води до решаващия въпрос: „Как да се изповядам, така че да получа истинско вътрешно изцеление?“ Епископ Живкович се позовава на трите стъпки, посочени от миланския кардинал Карло Мария Мартини, „за преживяване на изповедта като тайнство на помирението и истински подарък, който ни носи мир, освобождение и радост от живота“ и признава: „Тези три стъпки помагат и на мен лично всеки път при изповедта. Това са три прости признания. Те са част от мъдростта, която Църквата е събрала през столетията и днес предлага на човека като лек за душата:
- Изповядване на възхвалата (confessio laudis): Започвам изповедта с позитивното, по-точно с изповядване на нещата, за които искам да хваля Бог и да му благодаря. Назовавам по име многото добро, което Бог е направил в живота ми: събития, които за мен са от голямо значение; хора, които обичам; ситуации, в които съм получил помощ. Сигурно няма да има нито един сред нас, който не се сеща за какво трябва да благодари. И докато се връщам назад с благодарност, все по-ясно ми става, че с поведението си не винаги съм бил достоен за многото добро. Това прозрение може дълбоко да развълнува човек и да предизвика истинско разкаяние. Тъй като често, както казва Папа Франциск „сълзите в живота ни са очилата, с които виждаме Исус“.
- Това разкаяние ни води като изповядващи се към изповядване на живота (confessio vitae): към честно признаване на нещата в нашия живот, за които пред Бога ни се иска по-добре да не ги е имало. Това е моментът да погледнем открито „старите хладилници“ и другите отпадъци, които сме държали скрити. Тук не става въпрос само да кажем за погрешните си действия или да свършим работата с Десетте Божи Заповеди. Такъв автоматизъм обикновено не води до дълбока промяна у човека. Тайнството не е вълшебство, което да ни преобрази отвън, като вълшебната пръчка на Хари Потър. Затова нека да навлезем дълбоко във вътрешността си и да погледнем – ако е нужно, с очилата на сълзите! – болезнените места, дълбоките течения и негативните действия, които постоянно ни излагат на греха и които не са добри за нас и за живота ни.
- Накрая на изповедта изговаряме едно трето и последно признание, изповядването на вярата ни (professio fidei): В него ние изразяваме вярата си, че Бог има мощта и милосърдието да прости греховете ни и да ни освободи от чувството на завист и чувството за отмъщение, от горчивината, ревността, жаждата за власт, за внимание и от други идоли. Него молим за опрощение. След това сме помирени с Бог и в ежедневието можем да бъдем също свидетели за помирението с нашия ближен.“
Превод: catholic-news.bg
Новини: Католически свят












Коментари
Няма коментари
Оставете коментар