Catholic-news

На 10 ноември 2015 г. Папа Франциск направи еднодневно апостолическо посещение в Прато и Флоренция. Едно от ключовите събития, в които Светият Отец взе участие, е 5-то Национално събрание на Католическата Църква в Италия, което се провежда в катедралата „Санта Мария дел Фиоре“ във Флоренция. Публикуваме пълен превод на речта, която Франциск произнесе пред кардиналите, епископите и свещениците от Църквата в Италия – реч, продължила около 50 минути, която някои наблюдатели определиха като историческа, а други я нарекоха „програмна“ и „пророческа“. В сайта на Светия Престол словото на Папата е озаглавено: „Новият хуманизъм в Исус Христос“…

„Скъпи братя и сестри, на купола на тази прекрасна катедрала е представен Страшният съд. В центъра е Исус – нашата светлина. Надписът, който четем на фреската е “Ecce Homo” (от латински „Ето Човекът“ – бел. ред.). Като гледаме този купол, погледът ни е притеглен нагоре, докато съзерцаваме преобразяването на Христос, съден от Пилат, в Христос, седнал на престола на съдията. Ангел Му подава меча, но Исус не само че не приема символите на правосъдието, но дори подвига дясната Си ръка, показвайки следите от страданието, защото Той „отдаде Себе Си откуп за всички“ (1 Тим 2, 6). „Бог не изпрати Сина Си в света, за да съди света, а за да бъде светът спасен чрез Него“ (Ив 3, 17).
В светлината на този справедлив Съдия, коленете ни се огъват в обожаване, а ръцете и краката ни придобиват сила. Можем да говорим за хуманизъм само ако тръгнем от централното място, което заема Исус, като откриваме в Него чертите на истинското човешко лице. Съзерцаването на лика на умрелия и възкръснал Исус е това, което формира нашата човешка същност, в това число – разпокъсана заради трудностите в живота, или белязана от греха. Не бива да се опитваме да „опитомяваме“ силата на Христовия лик. Ликът е образ на Неговата трансцедентност. Това е misericordiae vultus. Нека се вгледаме в Него. Исус е нашият хуманизъм. Винаги трябва да се смущаваме от въпроса Му: „Вие за кого Ме мислите?“ (Мт 16, 15).
Какво виждаме, когато гледаме Неговото лице? Преди всичко – лика на един „изпразнен“ Бог, на един Бог, Който прие образа на слуга, понизил се и послушен до смърт (срв. Фил 2, 7). Ликът на Исус е подобен на лика на много наши унижавани, поробени, ограбени братя. Бог прие техния лик. И този лик гледа към нас. Бог, Който е „такъв, че не може да се помисли нещо в повече“, както казвал св. Анселм, или „Deus semper maior“, както казва св. Игнатий Лойола, става толкова по-велик, колкото повече понизява Самия Себе Си. Ако и ние не се понизим, няма да можем да зърнем Неговия лик. Не ще видим нищо от Неговата пълнота, ако не приемем, че Бог се е понизил, „изпразнил“. При това положение няма и да разберем нищо от християнския хуманизъм, и думите ни ще си останат едни хубави, книжовни, натруфени думи, но няма да бъдат думи на вярата. Ще бъдат думи, които дрънчат на кухо.
Не искам тук да ви чертая абстрактно някакъв „нов хуманизъм“, някаква идея за човека, а да ви представя по прост начин някои характерни черти на християнския хуманизъм, който е хуманизъм на „мислите на Исус Христос“ (Фил 2, 5). Не става дума за някакви абстрактни временни усещания, а става дума за гореща вътрешна сила, която ни прави способни да живеем и да вземаме решения.
Какви са тези мисли? Днес бих искал да ви представя поне три от тях.
Първата мисъл е смирението. „От смиреномъдрие смятайте един другиго за по-горен от себе си“ (Фил 2, 3), казва св. Павел на филипяните. По-нататък апостолът говори за факта, че Исус не счита за „привилегия“ да бъде равен на Бог (Фил 2, 6). Тук се съдържа едно много ясно послание. Стремежът за опазване на собствената слава, на собственото „достойнство“, на собственото влияние не трябва да е част от нашите мисли. Ние трябва да следваме славата на Бог, а тя не съвпада с нашата. Божията слава, която сияе в смирението на витлеемската пещера или в срама на Христовия кръст, не спира да ни поразява.
Една друга мисъл на Исус, която придава форма на християнския хуманизъм е отхвърлянето на собствените интереси, самопренебрегването. „Не се грижете всеки за себе си, но и за другите“ (Фил 2, 4) – казва още св. Павел. Така че освен пренебрежението (на собствените си интереси – б. р.), ние трябва да търсим щастието на хората, които са около нас. Хуманизмът на християнина винаги е насочен навън, той не е нарцистичен, взиращ се в себе си. Когато сърцето ни е претрупано и презадоволено със самите нас, тогава няма повече място за Бог. Моля ви, нека избягваме да бъдем „затворени в рамките на структури, които ни носят фалшиво чувство за сигурност, в рамките на правила, които ни превръщат в сурови съдии, в рамките на навици, които ни карат да се чувстваме спокойни (Апостолическо насърчение Evangelii gaudium, 49).
Наш дълг е да работим, за да направим този свят едно по-добро място, и да се борим за това. Нашата вяра е революционна поради импулса, който идва от Светия Дух. Трябва да следваме този импулс, за да излезем от самите себе си, за да бъдем хора според Евангелието на Исус. За всеки един живот решаваща е способността да отдадеш себе си. Тази способност прави така, че животът да надскочи себе си и да започне да става плодовит.
Една друга важна мисъл на Исус Христос е мисълта за блаженството. Християнинът е блажен, той е човек, който изпитва в себе си радостта от Евангелието. В блаженствата Господ ни посочва път. Преминавайки по този път, ние, човешките същества, можем да достигнем до най-автентичното човешко и божествено щастие. Исус говори за щастието, които изпитваме само когато сме бедни духом. За големите светци блаженството се изразява в това да правиш нещо със смирение и бедност. Но също и в най-смирената част от хората има много от това блаженство: това са хората, които са познали богатството на солидарността, от това да споделиш дори и малкото, което имаш; богатството на всекидневната жертва на работно място – често пъти работата е трудна и зле платена, но правена от любов към скъпите хора; също и богатството на собствените нещастия, които, въпреки всичко, изживявани с доверие в Божието провидение и милосърдието на Бог Отец, подхранват едно смирено величие.
Блаженствата, които четем в Евангелието, започват с благослов и завършват с обещание за утеха. Те ни повеждат по един път на възможно величие, път на духа, а когато духът е готов, всичко останало идва от само себе си. Разбира се, ако ние нямаме сърце, което да е отворено към Светия Дух, блаженствата ще изглеждат глупави, защото няма да ни отведат до „успеха“. За да бъдем „блажени“, за да изпитаме утехата от приятелството с Исус Христос, е необходимо да имаме отворено сърце. Блаженството е трудоемък облог, изработено с жертви, послушание и учене, плодовете от които се берат във времето и което ни дарява един несравним мир. „Вкусете и вижте колко благ е Господ!“ (Пс 34, 9).
Смирение, самопренебрегване, блаженство: това са трите черти, които днес искам да ви представя за размишление върху християнския хуманизъм, който се ражда от хуманизма на Божия Син. И тези характерни черти подсказват нещо и на италианската Църква, която днес се е събрала, за да върви заедно по примера на синодалността. Тези характерни черти ни подсказват, че не трябва да сме обсебени от „властта“, дори когато тази власт има вид на смирена и действена власт по силата на социалния образ на Църквата. Ако Църквата не приеме, не изпитва мислите на Исус, тя ще се обърка, ще изгуби смисъла. Ако ги приеме обаче, тя ще съумее да бъде на висотата на своята мисия. Мислите на Исус ни показват, че една Църква, която мисли за самата себе си и своите собствени интереси, ще бъде тъжна Църква. В крайна сметка, блаженствата са огледалото, в което се оглеждаме, то е онова, което ни дава възможност да разберем дали вървим по правилния път: те са огледало, което не лъже.
Една Църква, в която присъстват тези три черти – смирение, пренебрегване на собствените интереси, блаженство – е Църква, която умее да разпознава действието на Господ в света, в културата, във всекидневния живот на хората. Казвал съм го няколко пъти, ще го повторя и днес пред вас: „предпочитам Църква, която е уязвена, наранена и омърсена, защото е била вън на улицата, отколкото Църква, която е нездрава, защото е била затворена и обзета от идеята за собствената си сигурност. Не желая Църква, загрижена за това да стои в центъра, за да се окаже накрая оплетена в мрежите на натрапчиви идеи и процедури“ (Evangelii gaudium, 49).
Знаем, обаче, че изкушенията съществуват; изкушенията, с които трябва да се борим, са много. Ще ви представя само две от тях. Да не ви плаша, това няма да е списък с изкушения! Като онези петнадесет, които казах на Курията!
Първото изкушение е пелагианството (Папата има предвид изкушението да се мислим за чисти и невинни – бел. ред.). То прави така, че Църквата да не е смирена, да не пренебрегва своите собствени интереси, да не е блажена. И го прави под благовиден предлог. Пелагианството води до там да имаме доверие в структурите, в организациите, в перфектните планове, макар и абстрактни. Често ни води до там да възприемаме един стил на контрол, на твърдост, на нормативност. Нормата е тази, която дава на пелагианеца сигурността да се чувства по-висш, сигурността, че е с правилната насоченост. Той черпи силата си от това, а не от лекотата на диханието на Духа. Изправени пред болестите или пред проблемите на Църквата, е безполезно да търсим решенията в консерватизми и фундаментализми, в реставриране на вече преодолени поведения и форми, които не са в състояние да бъдат значими дори и от културна гледна точка. Християнската доктрина не е затворена система, неспособна да генерира въпроси, съмнения, питания, но напротив – тя е жива, в състояние е да се тревожи, в състояние е да се вълнува. Тя има лице, което не е сурово, има тяло, което се движи и развива, има нежна плът: християнското учение се казва Исус Христос.
Следователно, реформата на Църквата – а Църквата е semper reformanda – е несъвместима с пелагианството. Тя не се изчерпва с поредния план за промяна на структурите. Напротив, тя означава да се свържем и вкореним в Христос, като допуснем да бъдем водени от Духа. Тогава всичко ще бъде възможно – с гений и креативност.
Нека италианската Църква се остави да бъде носена от своето силно дихание, поради което понякога изпитва безпокойство. Нека винаги поема от духа на своите големи изследователи, които, бидейки на корабите, са били привличани от плаването в открито море, и не са се спирали от граници и бури. Нека бъде Църква, която да е свободна и отворена към предизвикателствата на настоящето, която никога да не се намира в отбранителна позиция от страх да не изгуби нещо. Никога да не е в отбранителна позиция от страх да не загуби нещо. И срещайки хората по техните пътища, да възприеме примера на св. Павел: „За немощните станах като немощен, за да придобия немощните; за всички станах всичко, та по какъвто и да е начин да спася някои“ (1 Кор 9, 22).
Едно второ изкушение, което трябва да бъде победено, е изкушението от гностицизъм. То води до упование в логическия и здрав разум, който обаче губи от погледа си нежността на братската плът. Чарът на гностицизма се състои в „една затворена в субективизма вяра, чийто единствен интерес е насочен към определено изживяване или серия от съждения и познания, които смята, че могат да утешават и просвещават, но които в крайна сметка оставят субекта затворен в неговите собствени мисли и чувства“ (Evangelii gaudium, 94). Гностицизмът не може да превъзмогва себе си, не е в състояние да надскача себе си.
Разликата между християнската трансцедентност и различните форми на гностическа духовност се състои в тайната на въплъщението. Ако не практикуваш Словото, ако не го привеждаш в реалността, рискуваш да строиш върху пясък, да останеш на нивото на чистата идея и всичко това да се изроди в интимности, които не дават плод, които правят стерилна динамиката на Словото.
Италианската църква има големи светци, чийто пример могат да й помогнат да живее вярата със смирение, с пренебрегване на собствените интереси и с блаженство – от Франциск от Асизи до Филип Нери. Но нека помислим и за семплотата на измислени персонажи като дон Камило, който си партнира с Пепоне. Поразява ме как в историите за Гуарески молитвата на един добър енорист е в единство с видимата близост с хората. За самия себе си дон Камило казва: „Аз съм един прост селски свещеник, които познава своите енориаши един по един, обича ги, който познава техните скърби и радости, който умее да страда и да се радва с тях“. Близостта с хората и молитвата са ключовете, за да живеем един народен християнски хуманизъм, смирен, щедър, радостен. Ако изгубим този контакт с вярващия Божи народ, ние губим от хуманизма и няма да стигнем доникъде.
„Тогава какво трябва да правим, отче?“ – ще кажете вие. Какво иска от нас Папата?
На вас се пада да решавате – народ и пастири заедно. Аз днес чисто и просто ви приканвам да вдигнете глава и отново да съзерцавате „Ecce Homo“, който е над главите ни. Да се спрем и да съзерцаваме сцената. Да се върнем към Исус, Който тук е представен като универсален Съдия. Какво ще се случи, когато „дойде Син Човечески в славата Си, и всички свети Ангели с Него, и седне на престола на Славата Си“ (Мт 25, 31)? Какво ще ни каже Исус?
Бихме могли да си представим този Исус, Който е над главите ни, че казва на всекиго от нас и на италианската Църква определени думи. Би могъл да каже: „Дойдете ви, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено за вас от създаването на света; защото гладен бях, и Ми дадохте да ям; жаден бях, и Ме напоихте; странник бях, и Ме прибрахте; гол бях, и Ме облякохте; болен бях, и Ме посетихте; в тъмница бях, и ме навестихте“ (Мт 25, 34-36). И тук се сещам за свещеника, който чух преди малко, този млад свещеник, който даде свидетелство.
Исус обаче би могъл да каже и следното: „Идете от Мене, проклети, в огън вечен, приготвен за дявола и неговите ангели; защото гладен бях, и не Ми дадохте да ям; жаден бях, и не Ме напоихте; странник бях, и не Ме прибрахте; гол бях, и не Ме облякохте; болен и в тъмница – и на Ме навестихте“ (Мт 25, 41-43).
Блаженствата и думите, които току-що прочетохме по отношение на страшния съд, ще ни помогнат да живеем християнския живот на нивото на светостта. Малко думи, прости, но практични. Два стълба: блаженствата и думите от последния съд. Нека Господ ни даде благодатта да проумеем това Негово послание! И нека още веднъж се вгледаме в чертите на Исусовия лик и в Неговите жестове. Виждаме Исус, Който яде и пие с грешниците (Мк 2, 16; Мт 11, 19); съзерцаваме Го, докато разговаря със самарянката (Ив 4, 7-26); подслушваме го, докато се среща нощем с Никодим (Ив 3, 1-21); с обич попиваме сцената, в която Той позволява нозете Му да бъдат помазани от една лека жена (срв. Лк 7, 36-50); усещаме слюнката Му на върха на езика ни, все едно се топи (Мк 7, 33). Възхищаваме се от „привързаността на целия народ“, която обгръща Неговите ученици, т.е. нас, и усещаме тяхното „весело и чисто сърце“ (Деян 2, 46-47).
От епископите изисквам да бъдат пастири. Нищо повече: пастири. Нека това да бъде радостта ви: „Аз съм пастир“. Хората, вашето стадо, ще са тези, които ще ви подкрепят. Наскоро четох за един епископ, който разказваше, че бил в метрото в пиков час, и имало толкова много народ, че не знаел къде да си сложи ръцете, за да запази равновесие. Притиснат отляво и отдясно, той се подпирал на хората, за да не падне. И така, той имал възможност да помисли над това, че освен молитвата, онова, което изправя един епископ на крака, са поверените му хора.
Нека нищо и никой да не е в състояние да ви отнеме радостта да бъдете подкрепяни от своя народ. Като пастири не бъдете проповедници на сложни доктрини, а вестители на Христос, умрял и възкръснал за нас. Съсредоточавайте се върху същественото, върху kerygma-та. Няма нищо по-солидно, дълбоко и сигурно от това благовестене. Но нека целият Божи народ благовести Евангелието – искам да кажа – народ и пастири. Изразих тази своя пастирска загриженост в Апостолическото насърчение Evangelii gaudium (вж. параграфи 111-134).
На цялата италианска Църква препоръчвам онова, което обозначих във въпросното насърчение: социалното интегриране на бедните, които имат привилегировано място сред Божия народ, и способността за среща и диалог, за да бъде насърчавано социалното приятелство във вашата страна, в търсене на общото благо.
Грижата за бедните е „особена форма на първенството в упражняването на християнското милосърдие, за което свидетелства цялата Традиция на Църквата“ (Йоан-Павел II, енциклика Sollicitudo rei socialis, 42). Тази грижа „се крие в христологичната вяра в онзи Бог, Който заради нас осиротя, за да ни обогати посредством Своята бедност“ (Бенедикт XVI, Изказване при откриването на Петата Генерална конференция на епископите от Латинска Америка и Карибите). Бедните познават добре мислите на Христос Исус, защото от опит познават страдащия Исус. „Призвани сме да открием Христос в тях, да предоставим гласа си в защита на тяхната кауза, но също и да бъдем техни приятели, да се вслушваме в тях, да говорим с тях и да получим тайнствената мъдрост, която Бог иска да сподели с нас чрез тях“ (Evangelii gaudium, 198).
Нека Бог закриля италианската Църква от всякаква замяна с власт, образ, пари. Евангелската бедност е креативна, тя приема, тя подкрепя, та е богата с надежда.
Намираме се във Флоренция, града на красотата. Колко много красота в този град е била сътворена в служба на милосърдието! Сещам се за Spedale degli Innocenti, например. Една от първите ренесансови архитектурни забележителности е била създадена, за да служи на изоставените деца и отчаяните майки. Често тези майки оставяли новородените си деца заедно с един строшен наполовина медальон, надявайки се, че един ден, когато покажат другата част от медальона, ще могат да познаят своите собствени деца, но в едни по-добри времена. Ето, нека си представим, че нашите бедни имат един такъв строшен наполовина медал. Другата част от медала е у нас. Нека Църквата-майка в Италия носи в себе си половината от медала на всички и разпознае всички свои изоставени, потиснати, уморени деца като свои деца. И това от край време е една от вашите добродетели, защото, както добре знаете, Господ проля кръвта Си не за някои, не за малцина, не за мнозина, а за всички.
Също така, по особен начин ви препоръчвам да развивате способността за диалог и среща. Да водиш диалог не означава да преговаряш. Когато преговаряш, търсиш начин да вземеш своето „парче“ от общата торта. Не това имам предвид. Имам предвид да се търси общото благо за всички. Обсъждайте заедно, дори бих казал – ядосвайте се заедно, но мислете за най-добрите решения за всички. Много пъти срещата означава участие в конфликт. В диалога има и конфликт – логично е и е предвидимо, че ще бъде така. Но ние не трябва да се страхуваме от него, нито да го неглижираме, а да го приемаме. „Това е готовността да се възправиш срещу конфликта, да го разрешиш и да го превърнеш в брънка от веригата на един нов процес“ (Evangelii gaudium, 227).
Никога обаче не трябва да забравяме, че не съществува истински хуманизъм, ако той не разглежда любовта като връзка между човешките същества, било то като междуличностна, интимна, социална, политическа или интелектуална връзка. Върху това се основава необходимостта от диалог и среща, за да можем заедно с другите да изградим гражданското общество. Знаем, че най-добрият отговор на конфликтността на човешкото същество, на прочутото homo homini lupus („човек за човека е вълк“ – б. р.) на Томас Хобс е „Ecce Homo“ на Исус, Който не обвинява, а приема, и Който, плащайки лично, спасява.
Италианското общество ще бъде изградено тогава, когато неговите различни културни богатства съумеят да водят диалог по един конструктивен начин – народностното, академичното, младежкото, културното, технологичното, икономическото, политическото, медийното богатство… Нека Църквата бъде в основата на диалога, на срещата, на единството. Освен това, нашите собствени формули на вярата са плод на диалог и на среща между различни култури, общности и инстанции. Не трябва да се страхуваме от диалога: напротив, точно сблъсъкът и критиката са тези, които ни помагат да предпазим теологията да се превърне в идеология.
Не забравяйте също така, че най-добрият начин за диалог не се състои в това да говорите или дискутирате, а в това да правите нещо заедно, да градите заедно, да правите проекти: не сами, не само сред католиците, но заедно с всички, които имат добра воля.
И без страх си правете необходимите изводи от всеки истински диалог. В противен случай няма да е възможно да разберете мотивите на другия, нито да проумеете напълно позициите, на които братът толкова държи, и които определяме като далечни на нашите, още по-малко пък автентични. Той е брат.
Но нека Църквата да умее и да дава ясен отговор пред заплахите, които възникват вътре в публичния дебат: това е една от формите на специфичен принос на вярващите за изграждането на обществото. Вярващите са граждани. И го казвам тук, във Флоренция, където изкуство, вяра и гражданство винаги се намират в един динамичен баланс между жалби и предложения. Нацията не е музей, а е съвместен труд по непрекъснато строителство, в който трябва да бъдат събрани именно нещата, които се различават, в това число политическа и религиозна принадлежност.
Отправям призив най-вече „към вас, младите, да бъдете силни“, както казва апостол Иван (1 Ив 1, 14). Млади хора, преодолявайте апатията. Нека никой не презира младостта ви, но бъдете образци в думи и поведение (вж. 1 Тим 4, 12). Искам от вас да бъдете строители на Италия, да работите за една по-добра Италия. Моля ви, не гледайте живота безгрижно от балкона, а се ангажирайте, потопете се в големия социален и политически диалог. Нека ръцете на вашата вяра се издигат към небето, но това да става докато същите тези ръце строят град, изграден върху отношения, в които Божията любов е фундаментът. И така ще бъдете свободни да приемате днешните предизвикателства, да преживявате промените и трансформациите.
Може да се каже, че днес не живеем в епоха на промени, а в промяна на епохата. Ситуациите, които преживяваме днес, поставят пред нас нови предизвикателства, които понякога са трудни за разбиране. Това наше време изисква да преживяваме проблемите като предизвикателства, а не като препятствия: Господ е активен и действа в света. Ето защо, излезте по улиците и идете по кръстовищата – всички, които намерите, извикайте ги, никой да не бъде изключен (срв. Мт 22, 9). Преди всичко, придружавайте онези, които са останали на пътя, „хроми, слепи, неми, недъгави“ (Мт 15, 30). Където и да сте, никога не градете стени, нито граници, а площади и полеви болници.
* * *
На мен ми харесва една неспокойна италианска Църква, все така близка с изоставените, със забравените, с тези, които имат недостатъци. Желая една радостна Църква, притежаваща лицето на майчица, която разбира, придружава, гали. Мечтайте и вие за тази Църква, вярвайте в нея, обновявайте я със свобода. Християнският хуманизъм, който сте призвани да живеете, радикално утвърждава достойнството на всеки човек като син на Бог, установява фундаментално братство между всички човешки същества, учи на разбиране за труда, както и на това да живеем в сътвореното като в един общ дом, дава поводи за радост и хумор, дори и в един, често пъти труден, живот.
Въпреки че не съм аз този, който ще каже как да бъде реализирана тази мечта, позволете ми само да ви оставя една индикация за следващите години: във всяка общност, във всяка енория и институция, във всеки диоцез и район, във всяка област, търсете начини да задълбочавате, по един синодален начин, Evangelii gaudium, за да изведете от него практични критерии и за да осъществите намеренията си, особено по отношение на онези три или четири приоритета, които ще изтъкнете на този конгрес. Сигурен съм във вашата способност на креативно движение, за да може това изследване да намери конкретен израз. Сигурен съм в това, защото сте стара Църква, най-старата във вярата, солидна в своите корени и богата с плодове. Затова бъдете креативни, за да дадете израз на онзи гений, който вашите велики личности – от Данте до Микеланджело – са изразили по един неповторим начин. Вярвайте в гения на италианското християнство, който не е наследство нито на отделни хора, нито на някакъв елит, а на общността, на народа на тази необикновена страна.
Поверявам ви на Мария, която тук, във Флоренция, е почитана като „Santissima Annunziata“. Във фреската, която се намира в едноименната базилика, където ще отида след малко, ангелът е притихнал, а Мария говори, казвайки: „Ето слугинята Господня“. В тези думи сме всички ние. Нека цялата италианска Църква ги произнася заедно с Мария. Благодаря“.

Източник: © www.vatican.va
Превод от италиански: © www.catholic-news.bg