Catholic-news

Размишление на Папа Франциск
преди молитвата „Ангел Господен“
(6 декември 2015 г., Втора Адвентна неделя)

„Скъпи братя и сестри, добър ден!
В тази втора неделя от Адвента литургията ни поканва в училището на Иван Кръстител, който „проповядваше покайно кръщение за опрощаване на греховете“ (Лк 3, 3). И ние може би се питаме: „А защо ни е да се обръщаме? Обръщането може да се отнася до хора, били по-рано атеисти и станали вярващи, да се отнася до грешници, станали праведници, но ние нямаме нужда, ние сме християни. Следователно всичко ни е наред“. А това не е вярно. Ако мислим по този начин, това означава, че не си даваме сметка, че трябва да се обърнем именно заради тази наша горделивост – че ние сме християни, че ние сме толкова добри, че всичко ни е наред… Точно от тази презумпция следва да се откажем – от убеждението, че като цяло в нас всичко е добро и не ни е нужно обръщане. Нека си зададем един въпрос: „Изпитваме ли същите чувства, които е изпитвал Исус в различните ситуации и житейски обстоятелства, дали е така? Вярно ли е, че чувстваме по същия начин, както и Исус?“. Например, когато ни обиждат или оскърбяват, ние не оскърбяваме ли в отговор на това? Готови ли сме от цялото си сърце да простим на онези, които молят за прошка? Колко трудно е на практика да прощаваш! Колко е трудно! „Ти ще си платиш за всичко“ – ето такива думи идват от дълбините на сърцето ни, наистина. А ако сме призвани да споделим с някого радостта и мъката, дали можем и в действителност искрено да се радваме с радващите се и да плачем с плачещите? И ако от нас се изисква да дадем свидетелство за собствената си вяра, дали ще съумеем да направим това смело и просто, без да се срамуваме от Евангелието? Можем да си зададем много подобни въпроси. И тогава ще стане ясно, че съвсем не всичко ни е „наред“, че непрекъснато имаме нужда от покаяние, за да започнем да чувстваме онова, което е чувствал Исус.
Гласът на Иван Кръстител продължава да звучи и в днешните пустини на човечеството. За какви пустини става дума? Става дума за затворилите се в себе си умове и жестоки сърца. Той ни насърчава да се запитаме: всъщност дали наистина вървя по правилния път, живея ли според Евангелието? Днес, както и тогава, той ни поучава с думите на пророк Исайя: „Пригответе пътя на Господ“ (Лк 3, 4).
Тук звучи една настойчива покана да отворим сърцата си и да приемем спасението, което Бог непрестанно ни предлага, можем да кажем даже, че упорито ни го предлага, защото желае да освободи всички нас от робството на греха. И думите на пророка правят тази вест максимално универсална, доколкото е казано, че „всяка плът ще познае Божието спасение“ (Лк 3, 6). Това е спасение, предложено на всеки човек, на всеки народ, без изключение, на всеки от нас. И никой от нас не може да казва: „Аз съм свят и съвършен, аз съм вече спасен“. Ние невинаги откликваме на това предложение за спасение, и дори и затова започваме тази Година на Милосърдието – за да вървим по пътя на спасението, по пътя на Исус. Защото Бог иска всички хора да се спасят чрез Исус Христос, единствения Ходатай (срв. 1Тим 2, 46).
Оттук следва, че всички ние сме призвани да помогнем на онези, които не познават Исус, да Го познаят. Това обаче не е прозелитизъм! Това е отваряне на врата. „Горко ми, ако не благовестя“ (1Кор 9, 16) – възкликва св. Павел.
Ако Исус вече е променил нашия живот и продължава да го променяв секи път, когато прибягваме към Него, как може да ни липсва горещо желание да запознаем с Него другите хора, които срещаме на работното си място, в училище, в дома си, в поликлиниката, на другите обществени места? Ако се огледаме около себе си, ще намерим хора, които биха имали разположението да започнат или да подновят един път във вярата, стига да срещнеха християни, влюбени в Исус. Не би ли трябвало и не бихме ли могли ние да сме тези християни? Оставям ви един въпрос за размисъл: «Аз наистина ли съм влюбен в Исус? Убеден ли съм, че Исус ми предлага и ми дава спасението?». И ако съм влюбен в Него, трябва да направя така, че и другите да Го познаят. Само че трябва да сме смели: трябва да сринем планините от горделивост и съперничество, трябва да запълним ямите, изкопани от равнодушието и апатията, трябва да поправим пътеките на нашата леност и нашите компромиси.
Нека ни помага Дева Мария, нашата Майка, която знае какво трябва да се направи, за да бъдат съборени препятствията и стените, които сап речка пред нашето обръщане и нашето поклонничество към Господ. Само Той, само Исус, може да даде завършек на всички човешки надежди!“.