Catholic-news

Наскоро след посещението на Папа Франциск в Евангелско-Лутеранската църква в Рим и във връзка с поставения там въпрос дали е възможно съвместно причастяване на съпрузи от различни конфесии „Disputationes Theologicae“ публикува интервю с известния католически теолог монс. Герардини, който е бил редовен професор по еклесиология и икуменизъм и декан на теологическия факултет на Папския Латерански университет и съветник на няколко дикастерии в Римската Курия:

Какво трябва да се разбира под „intercommunio“?

Герардини: За да мога да отговаря по подходящ начин и също така да взема под внимание най-новите документи, ще има нужда не само от една статия, а от много, дори от цяла монография.
Но да пробваме възможно най-кратко: Преди всичко трябва да се посочи това, че самият термин е неподходящ и неправилен. Понятието `intercommunio` съдържа ясно отношение на участие и поради това не се нуждае от представката „интер“. Той е неподходящ и защото семантичното му поле, според най-старата християнска традиция за евхаристичното тайнство, се простира върху отделните църкви и поради това има силно еклесиологична окраска. Следователно понятието се отнася не само до достъпа до предлаганите от Църквата тайнства, но и до отношенията между църква и църква или между конфесия и конфесия.

Какво конкретно означава това?

Герардини: Под intercommunio трябва да се разбира обобщаващия, дори всеобхватен превод на класическия израз communicatio in sacris.
Онези, които са отделени от видимото единство на Църквата, било то от схизма или ерес, следователно са възпрепятствани да участват в църковното Communio, в църковната общност или са отделени от нея и като следствие от евхаристичното общение. Те не могат да участват нито в литургията на католиците, нито да се причастяват на тяхната евхаристична Господня трапеза. Забранено е също така на католиците да вземат участие в схизматични и еретически култови действия. На това учение и неговата практика се противопоставя днешната ситуация в икуменичните кръгове, които имат сравнително негативно отношение към ограниченията на communicatio in sacris. В тези кръгове не е рядка тенденцията своеволно да се пускат юздите и да се прекрачват границите, за раздразнение на едните и въодушевление на другите. По този начин се създава свършен факт, който се представя едновременно като очакван знак и като начало на единството.

Възможно ли е intercommunio с лутерани?

Герардини: Що се отнася до общението между католиците и разделените братя, които са наследници на Реформацията или на общности, отнасящи се до нея, се прилага следното: Тяхното отричане на тайнствата и теологията на преосъществяването, а оттук на истинското, реално и субстанциално присъствие, прави всяко communicatio in sacris с католици недопустимо и безмислено (Мт 18, 1-5).

Може ли чувството да заема мястото на учението?

Герардини: Емоционалният натиск не е добър съветник по един толкова деликатен въпрос. Оценявам Фон Алмен, когато той иска да се отдръпне от емоцията и да „разгледа темата веднъж завинаги без увъртания и намеци“, дори с цената на една брутална яснота. Казано на икуменичен език, изглежда, че точно една такава нагласа липсва на протагонистите в междурелигиозния диалог. И аз знам добре, че нашето свидетелство като християни, които сме разделени на основата на една и съща вяра, е по-малко ефективно за света, а преди всичко по-малко достоверно. Но едно intercommunio на всяка цена няма да създаде повече достоверност и ефикасност.