Кардинал Реймънд Лео Бърк: „По време на Синода изглеждаше така, все едно Йоан-Павел II никога не е съществувал“

12 януари 2016, 18:00

В дълго интервю за списание The Wonderer кардинал Реймънд Лео Бърк, патрон на Суверенния орден на Малта, споделя своите виждания за настоящата ситуация в Църквата.

За заключителния документ на Синода за семейството
По повод заключителния доклад от последния извънреден Синод на епископите, заседавал по темата за семейството и брака, кардиналът казва, че това „е един сложен документ, написан по такъв начин, че невинаги е лесно да се разбере точното съдържание на онова, което е записано. Например трите параграфа – от 84 до 86 – не са много ясни (…), поради което и написах един кратък коментар върху тези параграфи, с цел да изясня какво в действителност е учението на Църквата“.
„Ясно е, че времената се променят и че сме изправени пред нови предизвикателства, но също така трябва да си даваме сметка, че същността на нещата остава същата. Съществува една истина, спрямо която трябва да преценяваме промените, пред които биваме изправени във времето. Това не става ясно от заключителния документ на Синода“ – казва кардинал Бърк. В същото време той посочва, че има и добри плодове от този Синод, като например „ударението, което той поставя върху подготовката за брака“. Бърк, смятан за един от консервативните защитници на традиционното католическо учение, убедено добавя, че документи като Familiaris Consortio на св. Йоан-Павел II и Humanae vitae на бл. Павел VI „трябва да бъдат внимателно изучавани в енориите“. Той изтъква, че съвременната култура „е в пълна противоположност с учението, съдържащо се в тези два документа“, и „много вярващи не са добре катехизирани“. Домът е „първото място за евангелизация по отношение на брака и семейството. Трябва да помагаме на онези, които полагат усилия да живеят истината на своя брачен ангажимент, за да се справят и да стават по-силни“ – казва кардинал Бърк. Той обръща внимание, че когато в заключителния документ синодалните отци са цитирали част от т. 84 на Familiaris Consortio, те не са включили едно важно изречение: „Църквата потвърждава своята практика – въз основа на Свещеното Писание да не допуска до евхаристично общение разведените, встъпили в повторен граждански брак“. Кардинал Бърк подчертава, че точно по тази причина този „параграф от relatio finalis е в много голяма степен измамен. Той създава едно лъжливо впечатление, че съдържа в себе си учението от Familiaris consortio, но това е само частично“. Точно този непълен цитат бе „използван от някои хора, като отец Спадаро и други, за да кажат, че Църквата е променила своето учение по този въпрос, а всъщност това не е вярно“. „Аз смятам – продължава Бърк, – че цялото учение на Familiaris consortio би трябвало да е част от заключителния документ на Синода. От собствения си опит от Синода от 2014 г. изглеждаше така, все едно Папа Йоан-Павел II никога не е съществувал“.

За съвестта и обективната истина
По повод „неприкосновеността на съвестта“, на която е обърнато прекалено голямо внимание в контекста на чувствителните теми, свързани с морала, Бърк обяснява, че съвестта е „гласът на Бог, който още от момента на нашето сътворение говори в сърцето ни кое е правилно и грешно, кое е добро и лошо, кое е в съгласие с неговия план за света и кое не е“. Но съвестта „трябва да бъде формирана според истината. Съвестта не е някакъв вид субективен избор, при който вашата съвест ви диктува едно, а моята съвест ми казва точно обратното. Тя е нещо, което ни обединява, защото, ако се основават на истината, нашите съвести би трябвало да ни говорят едно и също нещо“. Цитирайки блажения кардинал Джон Хенри Нюман, кардинал Бърк припомня, че „Господ учи нашата съвест посредством вярата и разума, и посредством видимите Си представители на земята – папите и епископите със Себе Си, сиреч – с Учението. Следователно, изобщо не става дума за нещо персонално. Трябва да действаме съобразно съвестта си, но тя би могла да ни бъде безспорен ориентир, само ако е изпълнена със същия разум, който произтича от истината на нашата вяра, така че те винаги да са в съгласие помежду си“.
Кардинал Бърк се спира и на въпроса за контекста, в който следва да бъде живяна истината. Той обяснява, че „трябва да следваме Христос, за да изпълняваме волята на Отца във всяка една жизнена сфера. Не можем да съдим за моралната истина от гледна точка на контекста – нещо, което класически може да се дефинира като „пропорционализъм“ или „консеквенциализъм“. Този начин на мислене се изразява в това все едно да кажеш, че в ситуация на много силен натиск, точно при това конкретно обстоятелство абортът например да е допустим, въпреки че абортът е винаги грях. Това, чисто и просто, е лъжливо, измамно. Ние сме призвани да живеем католическата вяра по героичен начин. Дори и най-слабият човек получава Христовата благодат, за да живее истината в любовта… Моралът като цел на действието по никакъв начин не се променя от контекста, в който трябва да се живее. Обективната истина е тази, която води до там, че „контекстът, в който трябва да се живее“ да се трансформира радикално“.

За децентрализацията на Църквата
За кардинала децентрализацията в управлението на Църквата представлява „реална опасност“. Децентрализацията е термин, който „не е подходящ за разговори в Църквата. Това, което е необходимо, е да се върнем към Евангелието и към Църквата, каквато Христос я основа. Още в началото на Своята обществена дейност Той повика Дванадесетте и ги подготви да упражняват Неговото пастирско ръководство на Църквата във всяко време и на всяко място. За да може да бъде изпълнена тази отговорност, Христос постави Петър като глава на апостолската колегия, като начало на единството между всички епископи и всички вярващи… Това е божествен дар, който ни е даден, това именно е нещото, което наричаме Божествен закон в Църквата – апостолското служение на Римския първосвещеник, както и на епископите в общение с него. Те са тези, които носят отговорността за ръководенето. Епископската конференция е една изкуствена конструкция, чиято цел е да помага и координира пастирската дейност и да насърчава общението между епископите. Нашият Господ никога не е казвал нещо за това, нито пък в традицията на Църквата има нещо, което да насочва към епископските конференции властта за вземане на решения по отношение на пастирските практики – нещо, което би представлявало едно изменение на учението на Църквата. Нека не забравяме, че всяка пастирска практика е свързана с доктринална истина. В една своя статия отец Антонио Спадаро казва, че една пастирска практика в Германия би трябвало да е радикално различна спрямо една пастирска практика в Гвинея. Как е възможно да е така, щом се отнася до една и съща доктрина и една и съща истина в Христос? Намирам цялата тази идея за нещо много притеснително. Диоцезалните епископи са учители на вярата в своите диоцези. Въпреки това, епископите, а още повече Римският първосвещеник, са задължени на най-високо ниво да се подчиняват на Христос и на живата традиция, с която Христос идва при нас в Своята Църква. Не можем да си правим Църква за всяко време и според местните разбирания. По отношение на епископските конференции, като се основавам на собствения си опит, мога да кажа, че те могат да са и много полезни, и много вредни, в смисъл такъв, че конкретният епископ може да започне да не се отнася сериозно, както би трябвало да бъде, към своята собствена отговорност да поучава във Вярата и да управлява в съгласие с това Учение“.
Кардинал Бърк дава и следния пример: „Например, пастирската практика по отношение на хората, живеещи в нерегламентирани брачни отношения не би могла да бъде решение на епископската конференция или на отделния диоцезален епископ, в противен случай ще трябва да търсим някакво друго, протестантско име за Църквата. Ние сме Църква, разпространена по целия свят – една, свята, католическа и апостолска. Тези четири характеристики трябва да бъдат силно подчертавани във времената, в които живеем“.

За реформите в процеса по анулиране на църковен брак
В интервюто кардинал Бърк се спира и на наскоро издадените от Папа Франциск motu proprio за обявяването на сключен църковен брак за невалиден. Той припомня, че „голяма част от исканията за анулиране на брак са твърде сложни… Голям брой епископи, съвсем честно и не по тяхна вина, са ми казвали: „Не съм готов да отсъждам по случаи за анулиране на църковен брак“… Мисля, че цялата материя, засягаща реформата на процеса по анулиране на църковен брак, се нуждае от много сериозна ревизия, особено що се отнася до най-критичните точки… Например, изправени сме пред ситуация, в която едно искане за анулиране на брак може да бъде разрешено от един-единствен човек, без никакъв задължителен контрол по отношение на неговото отсъждане. Това не е правилно; не е сериозно така да изглежда един процес, в който трябва да се отсъди по един толкова важен въпрос, засягащ фундамента на живота, на обществото и на Църквата!“ – отсича кардинал Бърк.

За истинското и фалшивото милосърдие
В края на интервюто Бърк размишлява върху темата за милосърдието и фалшивото състрадание. „Божието Милосърдие е отговор на разкаянието и на твърдото решение за поправяне. Блудният син се завърна при своя баща, след като се разкая за онова, което бе сторил. Той каза на баща си, че вече не е достоен да се нарече негов син и поиска да бъде приет отново като роб. Той разбираше какво е сторил и се разкайваше за това. Милосърдието на бащата бе отговор на това. Той видя, че неговият син е преживял едно обръщане на сърцето. По същия начин, ако хората живеят в греховно положение и идват в Църквата, ние ги прегръщаме с любов. Винаги изпитваме любов към грешника. Трябва обаче да сме убедени, че човекът признава греха и че търси начин да го преодолее, че се е разкаял и иска да поправи вредата, причинена от греха. В противен случай милосърдието бива обезценено и е безсмислено. Страхувам се, че хората казват „милосърдие, състрадание, милосърдие“, без да го разбират. Да, Бог е Бог на милосърдието. Но милосърдието е много важно понятие, има отношение към това какво правим с отношението си към Бог и признанието от наша страна за безкрайната доброта на Бог, има отношение към нашия грях, както и към нуждата ни от изповед и разкаяние. Исус е много състрадателен, но винаги е много ясен към грешниците. Той каза …повече да не грешат“.

Източник: La Fede Quotidiana

Новини: Коментари

Коментари

Няма коментари

Оставете коментар