Catholic-news

През изминалата седмица, на 27 януари, се навършиха 71 години от освобождаването на концлагера Аушвиц. Мисълта отново препуска към това всяващо ужас и страх място и пак мъчително търси обяснение за допускането на извършените там жестокости над толкова невинни хора, но и гаранция, че те никога няма да се повторят в човешката история. Нека си помогнем с думи из словото на почетния папа Бенедикт ХVІ, което той произнесе на това място през май 2006 г. и което докосна сърцата ни:

„Колко въпроси ни тревожат на това място! Отново и отново възниква въпросът: Къде беше Бог в онези дни? Защо мълча? Как е могъл да търпи тази прекомерност от разруха, този триумф на злото? Думите на псалм 44 ни идват на ум, жалбата на страдащия Израил: „…когато ни съкруши в земята на змейовете и ни покри със смъртна сянка… Заради Тебе ни затриват всеки ден, смятат ни за овци, обречени на клане. Стани, защо спиш, Господи! пробуди се, не отритвай ни завинаги!
Защо криеш лицето Си, забравяш скръбта ни и угнетението ни?
Защото душата ни е унизена до прах, утробата ни е прилепнала о земята.
Дигни се нам на помощ, и ни избави поради Твоята милост“ (Пс 44, 20.23-27). Този вик за помощ на страдащия Израил към Бога във време на най-голямо притеснение е същевременно вик за помощ на всички тези в историята – вчера, днес и утре, които страдат за Бога, за истината и доброто и те са много, дори днес.
Ние не можем да погледнем в Божията тайна – виждаме само фрагменти и ще сбъркаме, ако искаме да се правим на съдии за Бог и историята. Тогава няма да защитаваме човека, а ще помогнем за неговото унищожение. Не – най-сетне трябва да останем при смирения, но настоятелен вик към Бога: Събуди се! Не забравяй своето творение човека! Нашият вик към Бог трябва да бъде също вик в собственото ни сърце, така че в нас да се събуди скритото Божие присъствие, така че мощта му, заложена в сърцата ни, да не се покрие и затисне от калта на егоизма, страха от хората и равнодушието, от опортюнизма. Ние издигаме този вик към Бог, този вик в сърцето си, особено в този час от нашето настояще, в който заплашват нови нещастия, в който всички тъмни сили изглежда пак се надигат от сърцето на човека – от една страна злоупотребата с Бог за оправдаване на безогледно насилие срещу невинни, от друга страна цинизмът, непознаващ Бога и осмиващ вярата в него. Ние призоваваме Бог да вразуми хората, за да разберат, че насилието не носи мир, а предизвиква пак насилие – една спирала от разрушения, в която всички накрая са само губещи. Бог, на когото вярваме, е Бог на разума – разум, който естествено е не само студена математика на вселената, а е едно с любовта, с доброто. Ние молим Бог и призоваваме хората този разум, разумът на любовта, на вникването в силата на помирението и мира да вземе надмощие сред заобикалящите ни заплахи на безразсъдство или на погрешен, отделен от Бога разум.“
… „Да, зад тези паметни плочи е скрита съдбата на безброй хора. Те разтърсват паметта ни, разтърсват сърцето ни. Не да мразим искат да ни накарат те. Те ни показват колко ужасно е делото на омразата. Те искат да ни отведат до прозрението, което разпознава и отрича злото като зло, искат да събудят в нас смелост за доброто, за съпротива срещу злото. Искат да ни доведат до убеждението, изразено в думите, които Софокъл е поставил в устата на Антигона, предвид ужаса около нея: „Не съм да мразя със, а да обичам със.“