Catholic-news

Генерална аудиенция,
3 февруари 2016 г., площад „Св. Петър“

„Скъпи братя и сестри, добър ден!
Свещеното Писание ни представя Бог като безкрайно милосърдие, но също и като съвършена справедливост. Как се съгласуват тези две неща? Как се съчетава реалността на милосърдието с изискванията на справедливостта? Изглежда, сякаш става дума за две реалности, които си противостоят една на друга. Всъщност не е така, защото именно Божието милосърдие е това, което ни води към осъществяване на истинското милосърдие. Само че за каква справедливост става дума?
От гледна точка на юридическото упражняване на милосърдието, виждаме, че когато някой се почувства жертва на злодеяние, той се обръща към съдията в съда и иска да бъде въздадено правосъдие. Става дума за едно възмездно правосъдие, което налага наказание на виновния съгласно принципа, че всеки трябва да получи онова, което заслужава. Както казва книгата Притчи: „Праведността води към живот, а който се стреми към зло, стреми се към смъртта“ (11, 19). Исус също говори за това в притчата за вдовицата, която настоятелно ходела при съдията и го молела: „Защити ме от противника ми“ (Лк 18, 3).
Този път обаче все още не води до истинската справедливост, защото всъщност злото не е победено, а само е възпряно. Точно обратното, само като отговориш на злото с добро, само тогава злото наистина може да бъде победено.
Така че, ето ни един друг начин за въздаване на справедливост, който Библията ни представя като път, който да извървим. Става дума за процес, който избягва обръщането към съд, а предполага жертвата да се обърне директно към виновния, за да го призове към обръщане, помагайки му да проумее, че се случва нещо лошо, обръщайки се към неговата съвест. По този начин, след като в крайна сметка е установил и признава своята вина, виновният може да се открие за прошката, която пострадалата страна му предлага. И точно в това е хубавото: след като се е убедило, че нещо е лошо, сърцето се отваря за прошката, която му се предлага. Това е начинът да се преодолеят различията вътре в семействата, в отношенията между съпрузите или между родители и деца, където нараненият обича виновния и желае да спаси отношенията, които го свързват с другия, без да скъсва с тези отношения.
Естествено, това е труден за следване път. Той изисква този, който е бил наранен, да е готов да прости и да желае спасението и доброто на онзи, който го е наранил. Само така обаче справедливостта може да триумфира, защото ако виновният признае стореното зло и реши повече да не го прави, тогава злото вече го няма, и онзи, който е бил грешен става праведен, защото му е било простено и е бил подпомогнат да намери отново пътя към доброто. И тук именно е важната роля на прошката, на милосърдието.
Това е начинът, по който Бог действа с нас, грешниците. Господ непрестанно ни предлага Своята прошка и ни помага да я приемем, както и да изпитваме съвестта си за нашите злини, за да може да ни освободи от тях. Защото Бог не желае нашето осъждане, а иска нашето спасение. Бог не иска осъждане за никого! Някой от вас може да ме попита: „Но, отче, нима Пилат не заслужи своето осъждане? Бог не искаше ли това осъждане?“. Не! Бог искаше да спаси и Пилат, та дори и Юда, всички! Той, Който е Господ на милосърдието, иска да спаси всички! Проблемът е да Му позволим да влезе в сърцето ни. Всички думи на пророците са горещ и изпълнен с любов призив към нашето обръщане. Ето какво казва Господ чрез пророк Йезекиил: „Нима Аз искам смъртта на беззаконника […] или да се отвърне грешникът от пътя си и да бъде жив?“ (18, 23; срв. 33, 11). Ето какво е угодно на Бог!
Това е сърцето на Бог – сърце на Баща, Който обича и желае децата Му да живеят в добро и в справедливост, и поради това – да живеят в пълнота и да са щастливи. Едно бащино сърце, което надхвърля нашата малка представа за справедливост, за да ни открие безкрайните хоризонти на Своето милосърдие. Едно бащино сърце, което не се отнася към нас съобразно нашите грехове и не ни въздава според нашите вини, както казва псалмът (103, 9-10). Това е точно бащиното сърце, което желаем да срещнем когато отиваме да се изповядваме. Може би то ще ни каже нещо, за да разберем по-добре злото, но всички отиваме да се изповядваме, защото искаме да намерим един баща, който да ни помогне да променим живота си; един баща, който да ни даде сили да продължим напред; един баща, който ще ни прости в името на Бога. Ето защо е толкова голяма отговорността да бъдеш изповедник, защото онзи син, онази дъщеря, която идва при теб, търси само едно – да намери един баща. И ти, свещенико, който си там, в изповедалнята, ти си там на мястото на Отец, Който въздава справедливост със Своето милосърдие“.

Превод от италиански: © www.catholic-news.bg