Catholic-news

СВЕТИЯТ ОТЕЦ ИЗПРАТИ МИСИОНЕРИ НА МИЛОСЪРДИЕТО ПО ЦЕЛИЯ СВЯТ

В деня на Пепеляна сряда, 10 февруари 2016 г., Папа Франциск отслужи светата литургия в базиликата „Св. Петър“, по време на която отслужи и обреда с посипването с благословената пепел. Самият Франциск първи положи главата си, за да чуе думите: „Покайте се и вярвайте в Евангелието“. По време на това богослужение Светият Отец благослови и изпрати по целия свят над две хиляди Мисионери на Милосърдието, които ще имат право в тайнството Изповед да дават опрощение на тежки грехове, които, при обичайни обстоятелства, само Светият Престол може да опрости. Публикуваме пълния текст на проповедта, произнесена от Папата по време на месата.

„В началото на четиридесетдневното пътуване Божието Слово отправя към Църквата и към всеки от нас две покани.
Първата е тази на св. Павел: „Примирете се с Бога“ (2 Кор 5, 20). Това не е просто някакъв бащински съвет, нито някаква препоръка – става дума за истинска и категорична молба: „Молим ви в името на Христос: примирете се с Бога“ (пак там). Защо е този толкова официален и тъжен призив? Защото Христос знае колко сме крехки и грешни, познава немощта на сърцето ни; вижда, че то е ранено от извършеното и претърпяно зло; знае колко голяма нужда имаме от прошка; знае, че изпитваме нуждата да бъдем обичани, за да вършим добро. Сами не сме в състояние: ето защо апостолът не ни казва да правим нещо конкретно, а да допуснем да се примирим с Бога, да Му позволим да ни прости, с доверие, защото „Бог е по-голям от нашето сърце“ (1 Ив 3, 20). Той побеждава греха и ни вдига от мизерното ни положение – достатъчно е само да Му се доверим. Той е до нас, за да се припознаем като нуждаещи се от милосърдие: това е първата стъпка на християнското пътуване; има се предвид да влезем през отворената врата, която е Христос, където ни очаква Той самият, Спасителят, и ни предлага един нов и щастлив живот.
Може да се окаже, че имаме някои пречки, които затварят вратите на сърцето. Съществува изкушението да бронираме вратите, или пък изкушението да съжителстваме със собствения си грях като го омаловажаваме или като се оправдаваме непрекъснато, мислейки си, че не сме по-лоши от останалите. Така обаче се затварят ключалките на душата и оставаме залостени отвътре като затворници на злото. Една друга пречка е срамът да открехнем тайната врата на сърцето. Всъщност, срамът е добър симптом, защото показва, че искаме да се отърсим от злото – той обаче не трябва никога да се превръща в страх или опасение. Съществува и една трета клопка – да се отдалечим от вратата. Това се случва тогава, когато се крием в собственото си мизерно положение, когато изпаднем в един непрекъснат мрачен размисъл, добавяйки към всичко това отрицателните неща, и стигайки до там, че да потънем в най-тъмните подземия на душата. И тогава ставаме направо роднини на същата онази печал, която не желаем, обезсърчаваме се и ставаме по-слаби пред изкушенията. И това се случва защото оставаме сами със самите себе си, затваряйки се и избягвайки светлината. А само благодатта на Господ ни освобождава. В такъв случай, нека допуснем да се примирим с Исус, като Го слушаме какво казва Той на онези, които са уморени и потиснати: „Елате при Мен“ (Мт 11, 28). Нека не се затваряме в себе си, а да отидем при Него! Там има утеха и мир.
На това богослужение присъстват Мисионерите на Милосърдието, за да получат мандата (пълномощното – бел. пр.) да бъдат знаци и инструменти на Божията прошка. Скъпи братя, помагайте за отварянето на вратите на сърцето, за преодоляването на срама, както и да не бъде отхвърляна светлината. Нека вашите ръце бащински благославят и ободряват братята и сестрите. Нека чрез вас погледът и ръцете на Отца бъдат положени върху чедата и да бъдат превързани раните!
Съществува и една втора покана от Бог, Който посредством пророк Йоил казва: „Обърнете се към Мен от все сърце“ (2, 12). Ако съществува необходимост да се обърнем, то е защото сме се отдалечили. Това е тайната на греха: ние сме се отдалечили от Бог, от останалите, от самите себе си. Не е трудно да си дадем сметка за това: всички виждаме как изпитваме трудност да се доверим истински на Бог, да се доверим на Него като Отец, без страх; колко трудно е да обичаме другите вместо да им мислим злото; колко много ни коства да вършим собственото си добро, докато сме привлечени и изкушавани от многото измерения на материалната действителност, които се изпаряват и в крайна сметка ни оставят бедни, мизерни. Заедно с тази история за греха обаче Исус открива за нас една история на спасението. Евангелието, с което откриваме Постното време, ни приканва да бъдем главни действащи лица в тази история на спасението, като използваме три средства, три лекарства, които лекуват греха (срв. Мт 6, 1-6. 16-18).
На първо място е молитвата, която е израз на откриване и доверие в Господ. Тя е личната среща с Него, която скъсява разстояния, създадени от греха. Да се молиш, това означава да кажеш: „Не съм самодостатъчен, нуждая се от Теб, Ти си моят живот и моето спасение“. На второ място е милостинята, чрез която преодоляваме отчуждението по отношение на другите. Всъщност, истинската любов не е външен акт, не се състои в това да даваш нещо по един покровителствен начин, за да успокоиш съвестта си, а означава да приемеш онзи, който се нуждае от твоето време, от твоето приятелство, от твоята помощ. Милостинята означава да живееш в служба, като преодоляваш изкушението от това да се чувстваш удовлетворен. На трето място е постът, покаянието, за да се освободим от зависимостите по отношение на онова, което е преходно, и да се подготвим за това да сме по-чувствителни и милосърдни. Постът е призив към семплота и споделяне: да махнем нещо от масата и от благата си, за да преоткрием истинското благо на свободата.
„Обърнете се към Мен – казва Господ – обърнете се от все сърце“: не само като някакъв външен акт, но от дълбините на самите нас. Всъщност, Исус ни призовава да преживяваме молитвата, милостинята и поста последователно и истински, преодолявайки лицемерието. Нека Постното време бъде време на благотворно „окастряне“ на фалша, на светското, на безразличието – за да не мислим, че всичко е добре, когато аз съм добре; нека проумеем, че онова, което има значение, не е утвърждаването, преследването на успех или постигането на одобрение, а очистването на сърцето и на живота; нека преоткрием християнската идентичност, което ще рече служещата любов, а не егоизма, който служи сам на себе си. Нека заедно като Църква тръгнем на път, приемайки пепелта – ние самите също ще се превърнем в прах – и неизменно да се взираме в Разпнатия. Той, Който ни обича, ни приканва да допуснем помирението с Бог и да се върнем обратно при Него, за да преоткрием самите себе си“.

Източник: © www.vatican.va
Превод: © www.catholic-news.bg