Catholic-news

Публикуваме пълния текст на проповедта, която Папа Франциск произнесе преди няколко часа по време на тържествената света литургия за Палмова неделя (Връбница), отслужена на площад „Св. Петър“ в Рим.

„Благословен, Който идва в име Господне“ (срв. Лк 19, 38) – викало празнуващото множество в Йерусалим, когато посрещало Исус. Този ентусиазъм днес стана и наш: като размахвахме палмовите и маслинови клонки, ние изразихме възхвалата и радостта, както и желанието да приемем Исус, Който идва при нас. Да, така както влезе в Йерусалим, така Той желае да влезе в нашите градове и в нашия живот. Както го направи в Евангелието, яхнал магаренце, Той идва при нас смирен, но идва „в името на Господ“: със силата на Своята божествена любов Той прощава греховете ни и ни помирява с Отец и със самите нас.
Исус се радва на събирането на народа, който изразява обичта си, и когато фарисеите Го подканват да накара децата и другите аплодиращи Го да млъкнат, Той отговаря: „Ако тези млъкнат, камъните ще завикат“ (Лк 19, 40). Нищо не било в състояние да спре ентусиазма от влизането на Исус (в Йерусалим – б. пр.). Нека нищо не ни възпрепятства да намираме в Него източника на нашата радост, на истинската радост, която остава в нас и ни носи мир. Защото само Исус е Този, Който ни спасява от клопките на греха, смъртта, страха и унинието.
Днешната литургия обаче ни учи също, че Господ не ни спаси с някакво триумфално влизане или посредством могъщи чудеса. Във второто четиво апостол Павел обобщава с два глагола пътя на изкуплението: „понизи“ и „смири“ Себе Си (Фил 2, 7. 8). Тези два глагола ни подсказват до каква крайна степен е стигнала Божията любов към нас. Исус понизи Себе Си: отказа се от славата на Божи Син и стана човешки Син, за да бъде подобен във всичко на нас, грешните – Той, Който е безгрешен. Нещо повече – Той живя сред нас като „прие образ на слуга“ (ст. 7) – не на цар, не на принц, а на слуга. И така, Той се смири, и бездната на Неговото смирение, което Светата седмица ни показва, изглежда няма дъно.
Първият знак на тази любов „докрай“ (Ив 13, 1) е измиването на нозете. Той, „Господ и Учител“ (Ив 13, 14) се понизи до нозете на апостолите, както са правели само слугите. Показа ни с пример, че ние имаме нужда да бъдем достигнати от Неговата любов, която сякаш се накланя към нас. Не бихме могли да постъпим другояче, не бихме могли да обичаме, без да позволим първо да бъдем обичани от Него, без да усетим Неговата изненадваща нежност и без да приемем, че истинската любов намира израз в конкретно служение.
Но това е само началото. Смирението на Исус достига своя предел в Страданието: Той е продаден за тридесет сребърника и е предаден с целувка от един от апостолите, когото бе избрал и бе наричал приятел. Почти всички останали се разбягват и Го изоставят. Петър се отрича от Него три пъти в двора на храма. Унизен духовно с подигравки, обиди и оплювания, Той понася по тялото Си брутално насилие: побоят, бичуванията и тръненият венец Го правят неузнаваем. Претърпява също така и срама и несправедливото осъждане от политическите и религиозни власти: сторен бил грях и била призната една несправедливост. След това Пилат Го изпраща при Ирод, който пък го връща обратно на римския управител. Така, докато е отритната всяка справедливост, Исус изпитва върху раменете Си също и безразличието, тъй като никой не желае да поеме отговорност за Неговата съдба. И в тази връзка си мисля за многото хора, за многото отхвърлени, за многото бежанци, за всички онези, за които никой не желае да поеме никаква отговорност за тяхната съдба. Множеството, което допреди малко Го бе аплодирало, превръща славословията във викове на обвинение, като дори предпочита на Негово място да бъде освободен един убиец. Така Той стига до смъртта на кръста, най-мъчителната и най-срамната, запазена за измамниците, за робите, за криминалните престъпници. Самотата, оклеветяването и скръбта все още обаче не са кулминацията на Неговото „оголване“. За да бъде във всичко солидарен с нас, на кръста Той изпитва и тайнственото изоставяне от Отец. В това изоставяне обаче Той се моли и се доверява: „Отче, в Твоите ръце предавам духа Си“ (Лк 23, 46). Висейки от дървото, освен присмеха, Той е изправен пред едно последно изкушение: провокацията да слезе от кръста, да победи злото със сила и да покажа образа на един могъщ и непобедим бог. Исус обаче точно тук, във връхната точка на унищожението, показва истинския образ на Бог – милосърдието. Прощава на онези, които Го разпъват, отваря вратите на рая за покаялия си разбойник и докосва сърцето на стотника. Ако тайната на злото е безкрайна, също толкова безкрайна е и реалността на Любовта, с която Той премина, стигайки до гроба и до ада, поемайки всичката наша скръб, за да ни спаси от нея, като донесе светлина в мрака, живот в смъртта, любов в омразата.
Може би ще ни се стори много далечен начина, по който действа Бог, Който умря за нас, докато в същото време на нас ни се струва трудно дори да забравим за малко за себе си. Той идва да ни спаси; призвани сме да изберем Неговия път – пътя на служението, на дара, на забравянето за самите себе си. Можем да тръгнем по този път, спирайки се тези дни да погледаме Разпънатия – това е „престолът на Бог“. Приканвам ви през тази седмица често да се вглеждаме в този „престол на Бог“, за да се научим на онази смирена любов, която спасява и дава живот, за да се откажем от егоизма, преследването на власт и слава. Със Своето понизяване Исус ни призовава да тръгнем по Неговия път. Нека отправим погледа си към Него и да просим благодатта да разберем поне някаква част от тази тайна на Неговото унищожение заради нас. И така, в тишина, нека съзерцаваме тайната на тази Седмица.

Превод от италиански: © www.catholic-news.bg