Catholic-news

Излезе очакваната с интерес книга на журналиста Петер Зеевалд с интервюта, водени с почетния папа Бенедикт ХVІ малко преди и след оставката му, като „обсъждане на работата за биография“, които „още веднъж позволяват да се погледне на една от най-интересните личности на нашето време“.
Зеевалд посочва в предговора към книгата, че се среща с „бившия префект“ за първи път през ноември 1992, когато „Süddeutschen Zeitung“ му възлага да направи негов портрет. Той се оказва в списъка на журналисти от „New York Times“, „Prawda“ и „Le Figaro“, които се „боричкат“ за среща с „най-прочутия кардинал в света“.
„По-точно много хуленият „железен кардинал“ не въплъщаваше история от миналото, а от бъдещето: една нова интелигентност за разбирането и произнасянето на тайните на вярата. Неговата специалност бе умението да оправя сложни неща, да вижда през това, което е само повърхностно. Наука и религия, физика и метафизика, мислене и молитва – Ратцингер отново събираше тези неща, за да стигне наистина до същината на въпроса“, пише Зеевалд.
Журналистът е впечатлен от драматичната история на бъдещия папа, който „като Карол Войтила … сам изпитва последиците от атеистичните системи. Като дете той вижда как от училищата изчезват разпятията, като седемнадесетгодишен войник – как илюзията за създаването на „новия човек“ в един свят без Бог свършва с терор и апокалиптично опустошение. Задачата аргументирано да защитава християнството от преоценяването на ценностите повлиява мисленето му, цялостната му работа. `Във вярата на моите родители`, казваше той, `имах потвърждение за католицизма като крепост на истината и справедливостта срещу онова царство на атеизъм и на лъжа, което представляваше националсоциализмът.
Това е драматичният път с победи и поражения, водещ високо надарения, който отрано разбира призванието си, до престола на Петър. Ученикът с тънък усет, който съчинява гръцки хекзаметри и е във възторг от Моцарт. Младият студент, мечтаещ за християнско пробуждане по бомбардираните улици на Мюнхен. Жадният за знания курсист, обучаван в прогресивното мислене на най-добрите теолози на своето време, който размишлява над книгите на Августин, Киркегор и Нюман. Нетрадиционният каплан, който въодушевява младежки групи. Но и сломеният докторант, който застава внезапно пред бездната на своята млада кариера и заплашва да се провали.
Съдбата иска друго. И изведнъж професорът с още почти момчешко излъчване, от едно малко село в баварската провинция е новата звезда в небето на теолозите.“
Аудиториите на Ратцингер започват така да се пълнят със студенти, че „се пукат по шевовете“. Записките на неговите лекции се преписват „на ръка хиляди пъти“. „Неговото „Въведение в християнството“ въодушевява в Краков Карол Войтила, в Париж “Académie des Sciences Morales et Politiques“, една от академиите на „Institut de France“, чийто член той по-късно ще стане.“
Но: „Докато богословите, почитани като прогресивни, се приспособяват основно към съвсем дребнобуржоазни представи и служат на масовизирания вкус, Ратцингер остава неудобен: като професор, като епископ на Мюнхен, като префект на Конгрегацията за вярата в Рим, който четвърт век пази гърба на Йоан Павел ІІ , за което понася много бой.“ Неговото предупреждение е, че „Бог изчезва от хоризонта на хората“ и че „с изчезването на идващата от Бога светлина“ ще се спусне дезориентация над човечеството, „чието разрушително въздействие ние все повече ще забелязваме.“
Ратцингер не спестява критиката на своята църква: „Още през 1958 г. той говори за дистанциране от света.“
По-нататък Зеевалд припомня за Кръстния път в Рим през март 2005, който ще остане „незабравим“, на който Бенедикт ХVІ възкликва: „Колко много мръсотия има в църквата, дори и сред тези, които трябва да му принадлежат напълно в свещенството?“
Проследявайки житейската нишка на Бенедикт ХVІ, Зеевалд стига до момента на избирането му за 265-ия наследник на Петровия престол, въпреки че „самият той копнее да се пенсионира“. Представя се на 1,2 милиарда католици по света като „малкият папа“, един обикновен работник в лозето на Господа, който следва великия Карол Войтила – а той знае какво трябва да се прави“. „Истинските проблеми на Църквата, изяснява новият папа, не са в нейните членове, а в избледняването на вярата. Изчезването на християнското съзнание е това, което води до кризата, хладкостта в молитвата и богослужението, пренебрегването на мисията. За него истинската реформа е въпрос на вътрешното пробуждане, на пламтящите сърца.“ … Става въпрос за това „Божието слово да се запази в неговата величина и чистота –срещу всякакви опити за приспособяване и разводняване“.
Авторът посочва резултатите от неговото служение: „В продължение на много години понтификатът на германеца е необикновена Осанна. Никога преди толкова много хора не са присъствали на папските аудиенции. Енцикликите на Бенедикт „Deus caritas est“, „Spe salvi“ и „Caritas in veritate“ достигат издания в астрономически размери. Книгите му отдавна бяха станали класика, сега речите му снабдяват със заглавия първите страници на световната преса.“
Какво загубихме с оставката на Бенедикт ХVІ? Зеевалд пише: „ На привържениците на Бенедикт им липсва всичко това: неговите мъдри речи, които могат да охладят ума и да стоплят сърцето; богатството на езика му; честността в анализите; безкрайното търпение за слушане; изтънченост във формата, която той олицетворяваше като никой друг духовник. Разбира се, неговата срамежлива усмивка, малко несръчнити му движения, когато като Чарли Чаплин излизаше на подиум. Преди всичко неговата настойчивост за разум, който като гарант на вярата пази религията от изпадането й в объркани фантазии и фанатизъм. Не на последно място неговата новост, които мнозина не можаха или не искаха да приемат. Той й остана верен, дори в готовността да прави неща, които преди никой още не беше правил.“
Зеевалд завършва предговора с оценка за понтификата на Бенедикт ХVІ: „С Бенедикт ХVІ завърши една ера, може би дори еон, един от онези периоди, които в хода на хилядолетията характеризират големите превратни моменти в историята. Осемте години от неговия понтификат бяха като големи духовни упражнения, от които Църквата се нуждаеше, за да заздрави вътрешния замък и да укрепи душата си. Така погледнато, предишният папа построи мост на една отиваща си епоха за идването на новото – както и да изглежда то.“ И изводът на Папа Франциск за него: „Голям заради силата и проникващата способност на неговата интелигентност, голям заради значителния му принос за богословието, голям заради любовта му към Църквата и хората, голям заради неговата добродетел и вярата му.“

(Из предговора на автора към книгата)