Catholic-news

На днешния 7 декември 2016 г. папа Франциск започна нова серия от катехизиси, посветени на християнската надежва. Публикуваме пълен превод на днешния първи катехизис от новата поредица.

Християнската надежда
1. Исайя 40: „Утешавайте, утешавайте Моя народ…“

„Скъпи братя и сестри, добър ден!
Днес започваме нова поредица от катехизиси, посветена на темата за християнската надежда. Тя е много важна, защото надеждата не разочарова. Оптимизмът може и да разочарова, но надеждата – не! Имаме толкова голяма нужда от надежда в тези времена, които изглеждат така мрачни, в които понякога се чувстваме изгубени пред лицето на злото и насилието, които ни заобикалят, пред лицето на болката на много наши братя. Нуждаем се от надеждата! Чувстваме се изгубени, а също така и малко обезкуражени, защото усещаме безсилие и ни се струва, че този мрак никога няма да свърши.
Но не бива да допускаме надеждата да ни изостави, защото със Своята любов Бог върви с нас. „Аз се надявам, защото Бог е до мен“ – това можем да кажем всички ние. Всеки от нас може да каже: „Надявам се, имам надежда, защото Бог върви с мен“. Върви и ме държи за ръка. Бог не ни оставя сами. Господ Исус победи злото и ни отвори пътя на живота.
И така, по-специално през този период на Адвента, който е период на очакване, през който се подготвяме да приемем още веднъж утешаващата тайна на Въплъщението и светлината на Рождество Христово, е важно да размишляваме върху надеждата. Нека дадем възможност на Господ да ни научи какво означава да се надяваме. В тази връзка, нека се вслушаме в думите от Свещеното Писание, като започнем с пророк Исайя, големия пророк на Адвента, великия посланик на надеждата.
Във втората част от своята книга Исайя се обръща към народа с известие за утеха:
Утешавайте, утешавайте Моя народ, казва вашият Бог;
говорете на Йерусалим което му е по сърце, и възвестявайте му, че времето на неговата борба се изпълни, че за неправдата му е дадено удовлетворение […]
Гласът на викащия в пустинята говори: „Пригответе пътя на Господ,
прави направете в пустинята пътеките за нашия Бог;
всяка долина да се изпълни, и всяка планина и хълм да се снишат;
кривините да се изправят, и неравните пътища да станат гладки;
и ще се яви славата Господня,
и всяка плът ще види спасението Божие;
защото устата Господни изрекоха това“ (40, 1-2. 3-5).
Бог Отец утешава като вдъхновява утешители, на които заръчва да окуражават народа, Неговите синове, като му известят, че скръбта приключи, че с болката е свършено, че грехът е бил простен. Точно това лекува сломеното и изплашено сърце. Затова пророкът иска да приготвим пътя на Господ, като се открием за Неговите дарове и за Неговото спасение.
Утехата за народа започва с възможността да тръгне по пътя на Бог – един нов път, прав и отъпкан, път на подготовка в пустинята, така че да можем да преминем по него и да се върнем отново в родината. Защото народът, към който пророкът се обръща, преживяваше трагедията на вавилонското пленничество, а сега, точно обратното, чува известието, че може да се върне в земята си по един удобен и широк път, без долини и планини, които да правят пътуването трудно, по един павиран път в пустинята. Да подготвим онзи път, означава, следователно, да подготвим пътя на спасението и на освобождението от всяко препятствие, от всяка спънка.
Пленничеството било драматичен момент в историята на израилтяните, когато народът бил изгубил всичко. Той бил изгубил родината, свободата, достойнството си, а също и доверието на Бог. Чувствал се изоставен и без надежда. Точно обратното обаче, ето че идва призивът на пророка, който отваря отново сърцето за вярата. Пустинята е място, в което е трудно да се живее, но именно тук сега ще може да се поеме по път, който не само ще ги отведе отново в родината, но ще ги отведе при Бог, и ще започнат да се надяват и усмихват. Когато се намираме в тъмнината, в трудностите, когато липсват усмивките, точно надеждата е тази, която ни учи да се усмихваме, за да намерим онзи път, който води при Бог. Едно от първите неща, които се случват на хората, отдалечили се от Бог, е че се превръщат в хора без усмивка. Може би са в състояние да предизвикат голяма смехория, да правят една след друга шеги, смешки… но им липсва усмивката! Усмивката я дава само надеждата: тя е усмивка на надеждата от това, че си намерил Бог.
Често животът е една пустиня. Трудно е да се върви през живота, но ако се поверим на Бог този път може да стане хубав и широк като магистрала. Достатъчно е никога да не губим надеждата, достатъчно е да продължаваме да вярваме, винаги, въпреки всичко. Когато сме изправени пред едно малко дете, дори и да имаме големи проблеми и много трудности, отвътре ни идва една усмивка, защото сме изправени пред една надежда: детето е надежда! И така, трябва да умеем да виждаме в живота пътя на надеждата, която ни дава възможност на намерим Бог – Бог, Който стана Дете за нас. И това ще ни кара да се усмихваме, това ще ни даде всичко!
Точно тези думи на Исайя впоследствие ще бъдат използвани от Иван Кръстител в неговата проповед, в която призовава към обръщане. Той казвал така: „Глас на викащия в пустинята: пригответе пътя на Господ“ (Мт 3, 3). Това е глас, който вика там, където изглежда никой не може да чуе – че кой би могъл да чуе в пустинята? – който вика посред объркването, дължащо се на кризата на вярата. Не можем да отричаме, че днешният свят се намира в криза на вярата. Казва се: „Вярвам в Бог, християнин съм“, „Аз съм от еди-коя си религия…“ Но животът ти е толкова далеч от християнската същност, толкова далеч от Бог! Религията, вярата е сведена до един израз: „Вярвам ли?“ – „Да!“. Само че тук става дума за връщане към Бог, за обръщане на сърцето към Бог и за тръгване по този път, за да Го намерим. Той ни очаква. В това се състои проповядването на Иван Кръстител – в подготовката. Подготовка за срещата с онова Детенце, което ще ни върне дара на усмивката. Когато Кръстителят известява идването на Исус израилтяните пак били в пленничество, защото се намирали под римска доминация, която ги правела чужденци в тяхното собствено отечество, управлявани от силни окупатори, които вземали решения за техния живот. Но истинската история не е историята, правена от силните, а е онази, която я прави Бог, заедно със Своите малки. Истинската история, онази, която остава във вечността, е написана от Бог, заедно с Неговите малки: Бог с Мария, Бог с Исус, Бог с Йосиф, Бог с малките. Онези малки и семпли, които намираме около родилия се Исус: Захарий и Елисавета – възрастни и белязани от безплодието; Мария – младата девойка и девица, сгодена за Йосиф; пастирите, които бяха презрени и никой не ги броеше за нищо. Това са малките, но големи поради своята вяра – малките, които умееха да продължават да се надяват. И надеждата е именно добродетелта на малките. Големите, задоволените не познават надеждата, те не знаят какво е.
Малките са тези, които заедно с Бог, с Исус, преобразяват пустинята на пленничеството, на отчаяната самота, на страданието, в един гладък път, по който да вървим към славата на Господ. И така стигаме до този момент: да допуснем да бъдем научени на надежда. Нека с доверие участваме в идването на Господ, и колкото и да е голяма пустинята в нашия живот – всеки сам за себе си знае през каква пустиня върви – тя ще стане една плодоносна градина. Надеждата не разочарова!“.

Източник: © www.vatican.va
Превод: © www.catholic-news.bg