Catholic-news

АЛФРЕД ДЕЛП
ПРЕД ЛИЦЕТО НА СМЪРТТА
гл. 3
РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО:
СРЕЩАТА НА ЧОВЕКА С БОГА

Празникът Рождество Христово винаги е бил изложен на много недоразумения. Различни по вид повърхностни, външни украси, атмосфера на семеен уют, идилични яслички и т.п. са отвърнали погледа ни от нечуваното събитие, за което свидетелства този празник.
Тази година изкушението на идилията вероятно е по-слабо. Коравостта и студенината на живота са се стоварили върху нас със сила, която до сега не сме били в състояние да си представим. Не един, чийто дом вече не осигурява дори онази нищожна защита от студа, която е осигурявала яслата във Витлеем, забравя за идилията с вола и магарето и по-скоро си задава въпроса, какво наистина се е случило тогава. Светът по-красив ли е, животът станал ли е по-дружелюбен, наистина ли се е случило Рождество Христово, наистина ли ангелите открито и явно са запели своето Слава във висините…(Лук. 2:14), наистина ли пастирите учудени, са дошли бързешком и са се поклонили, наистина ли царят се е уплашил и е избил младенците? (…)
Рождество Христово трябва да се празнува с изключителен реализъм, в противен случай чувствата ще очакват промени, за които разумът не открива никакви основания. И историята на най-утешителния от всички празници точно днес може да доведе до горчиво разочарование и безсилна умора.
Бог, Чието идване празнуваме, остава Бог на обещанието (…) Това е едно от най-благодатните и едновременно най-фрустриращите напрежения в нашия живот: фактът че човек много е научил и знае, но това не му осигурява подслон. А толкова би искал да счита знанието си за окончателно, да открие в него своя дом и да се посели там завинаги. И всеки път отново го обзема подозрение, предчувствие, обикновено твърде неприятно, че това все още не е краят на пътя. И отново става ясно, че тази реалност, която е разбрал и уловил, и която притежава, всъщност е само знак за Някой по- важен, Който живее извън нея и чрез нея зове.
Така човек, заради самия си живот, трябва да продължи да върви все по- нататък и по-нататък. Ако спре твърде рано, за него това ще бъде смърт, метафизично и религиозно поражение. (…)
Трябва да си дадем сметка, че отбелязваме празника на Бог, Който е станал човек, но все още не празника на (евентуалното) обожение на човека. Това обожение наистина е започнало да се осъществява, но в човешкото пространство и в земните събития. (…) Непонятен е самият факт, че Бог е встъпил в нашата история, че е встъпил в нашите закони, в нашето пространство, в нашето съществуване; не само сякаш, а като един от нас. Точно това е разтърсващото и непонятното в това събитие. Човешките дела от тогава са начин на съществуване на Сина Божи, историческата съдба на човека е Негова съдба. Можем да Го срещнем по нашите улици. В най-тъмните мазета и в най-самотните затвори на живота ще се сблъскаме с Него. (…)
Близостта на Бога е търсеща близост, а този който е усетил нещо от нея, бива въвлечен в неуморното постоянство с което Бог „се домогва“ до човека. И това благословено безпокойство по отношение на човека става едновременно с това проверка, доколко този някой е разбрал истинската тайна, което се осъществява тук между човека и Бога. (…) Евангелието за Божието Раждане трябва да се чете „по човешки“, „по човешки“ да се размисля. Това значи да го разбираме във връзка с живота на Мария. Защото когато четем тези глави, винаги ги схващаме едновременно като някаква ситуация, нейното разрешаване и спасителното й значение. Но това са били часове и дни, които е трябвало да бъдат претърпени. Йосиф не се е сблъскал с това, да събуди в някого съмнение по отношение на своята вяра. Но Мария…!
Та тя изцяло се е дарила на Бога. Нейното „да“ е било без уговорки и без условия. В нея Словото се е възцарило по изключителен начин, както в никое друго творение. А сега Бог мълчи. Усещала е върху себе си питащите очи на мъжа си. Заедно с него, справедливия, е съпреживявала страданията на вярното сърце, болката и разочарованието. А Бог в началото я е оставил сама в тези часове под това бреме.
В това отново откриваме своята съдба: нали чухме обещанието, повярвахме на посланието, възприехме възванието „от висините“ и изведнъж се озоваваме сами, оставени на съдбата си. Така именно се случва в човешкия живот. А не е ли така и в живота на християнина? И не би ли трябвало точно тук да е по съвсем друг начин. Но е точно така…
И точно това са решителните часове, които ще определят стойността или липсата на стойност на живота ни на вярващи. Въпреки уверението на камъка, в който се спъва кракът ни, въпреки уверението на бичовете, които ни удрят до кръв, въпреки уверението на веригите, които ни спъват, невъзмутимо и неуморно да пребъдваме при Божието Слово – това е великият отговор, който човек може да даде на Бога. И него Бог ще изиска от всеки човек. Всеки. Няма да бъде спестен на никой, който иска да бъде считан от Господ Бог за зрял във вярата.
Този въпрос Бог поставя днес по стотици начини. Дано да сме в състояние да отговорим. Добродетелта на търпението коства скъпо. Но именно тя прави човека способен за среща с Бога. А също така му отваря очите за истинската Божия действителност.
(…) А там където човек честно приеме това изпитание, там светът придобива нов облик. Развързват се възлите на неизбежния ход на материалната обусловеност, на логичните връзки и нужди. Обликът на света става майчински и бащински. Човек започва да забелязва тайната на безброй много дребни неща, чрез които Бог обкръжава човека със закрила. Нещата и отношенията си остават такива, каквито са били , със своя ход и своята твърдост, но все пак в тях, в тихата им хармония се случват нови прояви на бащинската грижа, която Бог оказва на онези, които са приели сериозно Неговите въпроси. Човек веднага забелязва, че ходът на света вече не е затворен в своя цялостен вид и във всеобщата си вътрешна обвързаност, а че нещата имат някакво по-голямо значение и по-голяма стойност. В личния разговор на човек с Бога, в тази най-висша форма на човешкия живот, събитията намират съвсем различно място от онова във всеобщия поток на случващото се. И напълно закономерно се случват тези две неща: това, че един забелязва само баналното ежедневие, а за друг същите тези събития са знак за Божието милосърдие и ръководство.
(…)И накрая: човек вече не е сам. Монологът никога не е бил здрава и ощастливяваща форма на човешкия живот. Човек живее истински и здраво само в диалог. Всички „монотенденции“ са от злия дух.Именно това, че има напрежения и житейски тегоби приканва човека към диалог с Бога, това побеждава най-разпространената болест на човека: самотата; побеждава я окончателно и реално. Вече няма безпросветни нощи, затворнически килии без истински разговор, самотни горски пътеки и опасни пътища през дните на утеснение без придружител и водач.
Бог е с нас. Това ни е обещано, това с плач сме изпросили и измолили. И това е станало реалност, съобразена с нашите природа и живот, но напълно различна от това, което сме си представяли, много по-богата и едновременно с това много по-проста.
(…)Бог е станал човек, а не човекът – Бог. Редът на човешкия живот е останал такъв, какъвто е бил и продължава да е изцяло в сила за нас. Но е осветен. И човекът е станал някой по-голям и някой по-силен. Да вярваме на живота, защото нощта донесе светлина. Да се доверим на живота, защото не сме длъжни да го изживеем сами, Бог го живее с нас.
_______
1 Алфред Делп, немски свещеник, йезуит, роден 1907г. екзекутиран от нацистите на 02. 02. 1945 г. Прекарал в затвора 6 месеца, в килия 3 на 3 метра, окован в белезници . Предложеният текст е част от неговите дневници, които той води до самата екзекуция. Превод от полски според Alfred Delp, W obliczu śmierci

2 Обожение – единението на човека с Бога, и то не някакво външно или чувствено, а едно дълбинно, онтологично и реално единение.

Мария Младенова,
член на общността на мирските доминиканци в София