Catholic-news

Публикуваме пълния текст на папския катехизис от днешната генерална аудиенция за Пепеляна сряда, състояла се на площад „Св. Петър“ във Ватикана.

„Скъпи братя и сестри, добър ден!
С днешната Пепеляна сряда започваме литургичния период на Постното време. И тъй като сме започнали цикъла от катехизиси, посветен на християнската надежда, днес бих искал да ви представя Постното време като път на надеждата.
Всъщност, тази перспектива става очевидно още щом се замислим над това, че Постното време е било установено в Църквата като период за подготовка за Пасхата, и следователно – целият смисъл на този четиридесетдневен период черпи светлина от пасхалната тайна, към която е ориентиран. Можем да си представим Възкръсналия Господ, Който ни призовава да напуснем собствения си мрак, и ние тръгваме на път към Него, Който е Светлината. Така че Постното време е пътуване към Възкръсналия Исус, период на покаяние, както и на умъртвяване, но не е самоцел, а има за цел да ни накара да възкръснем с Исус, да обновим кръщелната си идентичност, което ще рече – да се възродим отново „свише“, от любовта на Бог (срв. Ив. 3, 3). Ето защо Постното време, по своята природа, е време на надежда.
За да разберем по-добре какво означава това, трябва да се почерпим от фундаменталния опит на изхода на израилтяните от Египет, разказан от Библията в книгата, носеща това име: „Изход“. Точката, от която тръгват, са робството в Египет, подтисничеството, принудителният труд. Но Господ не забравил Своя народ и Своя обет: призовава Мойсей и с мощната Си ръка прави така, че израилтяните да излязат от Египет, като ги води през пустинята към Земята на свободата. По време на това пътуване от робството към свободата, Господ дава на израилтяните закона, за да ги научи да обичат Него, единствения Господ, и да се обичат помежду си като братя. Писанието разкрива, че изходът е дълъг и мъчителен: символично продължава 40 години, което е времето на живот на едно поколение. Едно поколение, което, изправено пред изпитанията на пътуването, непрестанно е изкушавано от това да съжали за Египет и да се върне обратно. И всички ние също познаваме изкушението да се върнем назад, всички. Но Господ остава верен, и онези бедни хора, водени от Мойсей, пристигат в Обетованата земя. Цялото това пътуване се извършва в надежда: надеждата за достигане до Обетованата земя, и точно в този смисъл това е „изход“, излизане от робството, от греха, към свободата, към срещата с Възкръсналия Христос. Всяка крачка, всяко усилие, всяко изпитание, всяко падане и всяко ставане – всичко това има смисъл само като част от спасителния план на Бог, Който желае за Своя народ живота, а не смъртта, радостта, а не скръбта.
Пасхата на Исус е Неговият изход, с който Той си открива пътя за достигане до живота – пълен, вечен и блажен. За да открие този път, това преминаване, Исус пожела да се „съблече“ от Своята слава, да се понизи, да стане послушен до смърт, и то до смърт кръстна. За да ни открие пътя към вечния живот, на Него Му коства цялата Негова кръв, и благодарение на Него ние сме спасени от робството на греха. Това обаче не означава, че Той е направил всичко и ние на трябва да правим нищо, че Той е преминал през кръста, а ние „вървим към рая в каляска“. Не е така. Нашето спасение, разбира се, е Негов дар, но освен че е история на любовта, изисква нашето „да“ и нашето участие в Неговата любов, както ни показва нашата Майка Мария, а след нея и всички светци.
Постното време има тази динамика: Исус ни предшества със Своя изход, а ние преминаваме през пустинята, благодарение на Него и след Него. Той бе изкушаван за нас и победи Изкусителя за нас, но и ние също трябва, заедно с Него, да посрещаме изкушенията и да ги побеждаваме. Той ни дарява живата водя на Своя Дух, а от нас зависи да се доближим до Неговия извор и да пием – в Тайнствата, в молитвата, в обожаването; Той е светлината, която побеждава мрака, а от нас се изисква да подхранваме малкия пламък, който ни е бил поверен в деня на нашето Кръщение.
В този смисъл, Постното време е „свещен знак на нашето обръщане“ (Messale Romano, Oraz. Colletta I Dom. di Quar.). Този, който поема по пътя на Постното време, винаги е на пътя на обръщането. Постното време е сакраментален знак на нашето пътуване от робството към свободата, в непрестанно обновяване. Път, който, разбира се, е ангажиращ, и така е правилно да бъде, защото любовта ангажира, но е път, изпълнен с надежда. Дори нещо повече: великопостният изход е пътуването, в което се формира самата надежда. Усилията да се премине през пустинята – всички изпитания, изкушения, илюзии, миражи…, – всичко това изгражда една силна, непоколебима надежда, по примера на надеждата на Дева Мария, който посред мрака на страданията и смъртта на своя Син продължи да вярва и да се надява в Неговото възкресение, в победата на Божията любов.
Със сърце, отворено към този хоризонт, днес влизаме в Постното време. Чувствайки се като част от светия Божи народ, нека започнем с радост това пътуване на надеждата“.