Catholic-news

Прочит от книгата на монс. Стефан Манолов „Светлина за пътеката ми“

Много от нас, които живеем посред този свят, от време на време си задаваме следните въпроси: Как и къде да намеря Бога посред този свят? Как да живея с него, когато нямам време да се усамотя, а и място за това е трудно да се намери? Възможно ли е да живея духовен живот, ако по цял ден се движа в една бездушна среда, ако съм ангажиран все с материални грижи? Как да живея вътрешно съединен с Бога посред шумния град, в малкия апартамент или на работното място, обкръжен от толкова много хора, обсипан с толкова много задължения? Има ли във всичко това място за Бога?
Възможно ли е действително да се съчетае нормалният живот в света и всеки един апостолат с дълбокия и автентичен духовен живот? С други думи: може ли животът на човека, живеещ и служещ в света да бъде и духовен живот. Духовният живот не е ли лукс, който могат да си позволят само монасите и монахините в манастира? И не са ли останалите християни осъдени на духовен живот „второ качество“, който има несравнимо по-малка стойност от този на монасите и свещениците? Трябва ли хората, живеещи в света, да се откажат от действителния духовен живот и да се задоволят само с това, че за тях някой се моли в манастира, докато те преобразяват този свят? Или пък трябва „да се молят чрез труда си“ , а молитвата да оставят на тези, на които тя е част от длъжностната характеристика и имат за нея осигурено време? Обикновените събития, които преживяваме, част ли са въобще от живота с Бога? Интересува ли се Бог за това, че в работата не ми върви и имам проблеми в семейството? Важно ли е за него, че съпругата ми няма работа и нямаме средства за почивка?
Ако са ни познати тези въпроси и чувства, не трябва да губим храброст и надежда. Тези и много други въпроси са си поставяли християните от всички времена. Но ние трябва да намерим отговор, подходящ за нашето време и за възможностите, с които разполагаме.
Преди време запитах група младежи: Какво спонтанно си представяте, когато се каже духовен живот? Започнаха да отговарят един през друг: Разбира се, това е живот с Бога; молитвата; четенето на Свещеното Писание; също така тайнствата… Малко ги изненадах със серия от въпроси: А това, че утре сутринта ще идеш на работа, не е ли вече духовен живот? А това, че твоята съпруга през деня е у дома и се грижи за децата, няма ли нищо общо с духовния живот? А това, че заедно прекарвате времето в семейството и си проявявате взаимно любов, не е ли живот с Бога? Или това, че просто сте се срещнали извън църквата и си говорите за живота, не е ли част от духовния живот?
В действителност повечето вярващи хора си мислят, че духовният живот са само молитвата, участието в богослуженията или приемането на тайнствата, някои може би прибавят и четеното на Свещеното Писание, или духовното четиво въобще. Наистина ли си мислим, че Бог не се интересува от това, което преживяваме извън църквата, или че то е много по-маловажно от молитвата?
Почти от началото на съществуването на Църквата християните са решавали проблема как да съчетаят молитвения живот с изискванията на всекидневния труд и междуличностните взаимоотношения; образно казано: как да съчетаят в своя живот Марта и Мария. Те се страхували от света, защото той е бил смятан по-скоро за източник на зло и за място, пълно с премеждия. От това произтичало презрението им към света и бягството от него.
Християните по отношение на света се намират в същата сложна ситуация, както Христос по време на своя земен живот. Те не са от света (срв. Ив 15, 19; 17, 14), но живеят в него (срв. Ив 17, 11). Христос не се моли да бъдат взети от света, но да бъдат опазени от злото (срв. Ив 17, 15). Не само че не ги отделя от света, но изпраща своите ученици по целия свят, за да продължат неговото дело (срв. Мк 16, 15). От това произтича и грижата на християните за околния свят и участието им в историята на човечеството.
Човек може и трябва да обича също и тварите, сътворени от Бога. Той ги приема от Бога: вижда как произлизат от неговите ръце и ги респектира. Така възприеман светът става преимуществено място, в което човек може да търси смисъла на своето съществуване и да го осъществи, защото когато човек работи, не преобразява само тварите и обществото, но усъвършенства и себе си. Работата – не само молитвата – е също така място на среща с Христа, която всъщност е един от начините за общуване с него.
Християнската духовност трябва да бъде духовност, ориентирана към света, който Бог обича. Вярващите са призовани да живеят в тясно единство с хората от тяхното време, като се стремят да вникнат съвършено в техния начин на мислене и на чувстване. Също и свещениците трябва да бъдат посред света, за да изпълнят делото, за което Господ ги е призовал. Тъй че светът е място на среща с Бога и подходящо средство за вкусване на сътворителската и изкупителната любов на Бога.
И така, вече разбрахме, че решението не е в това да избягаме от света, но да се научим да живеем в него, защото нашето място е в този свят, в който сме изпратени от Бога: „Както Ти мене прати в света, и Аз ги пратих в света“ – така се моли Исус преди смъртта си (Ив 17, 18). Християните са изпратени в света, принадлежат му и са част от него. Но се изисква от тях във всичко, каквото вършат и каквото са, да бъдат християни. А точно това не е никак лесно.