Catholic-news

Починалият миналата година еврейски писател Ели Визел бил затворен като младеж заедно с баща си в нацисткия концентрационен лагер Буна. В разказа си „Нощта“ той описва следното преживяване в лагера:
Била взривена електроцентралата на Буна. Повиканата на място Гестапо установила, че е саботаж. Попаднали на следа, водеща към блока на холандския главен надзирател. След претърсването там било открито оръжие. Главният надзирател бил задържан и измъчван седмици наред. Напразно. Той не издал никакво име, бил прехвърлен в Аушвиц, където изчезнал безследно. Но помощникът му, още дете, останал в лагера. Той също бил измъчван, но не проговорил. СС го осъдила с още двама други затворници на смърт.

„Когато един ден се връщахме от работа, видяхме три бесилки на плаца. Наоколо кръжаха есесовци с автомати, обичайната церемония. Трима осъдени на смърт, вързани, сред тях малкото момче. Есесовците изглеждаха разтревожени, по-неспокойни от обикновено: Да обесиш дете пред хиляди зрители не е дребна работа. Началникът на лагера прочете присъдата. Всички погледи бяха насочени към детето. То беше пребледняло, но почти спокойно и хапеше устните си. Сянката на бесилката го покриваше напълно.
Тримата осъдени се качиха заедно на столовете. На шиите им едновременно нахлузиха примките. Двамата възрастни извикаха: „Да живее свободата!“ Детето мълчеше.
„Къде е Бог, къде е?“, попита някой зад мен. По заповед на коменданта избутаха столовете под бесилката. Абсолютна тишина цареше в целия лагер. На хоризонта слънцето залязваше.
„Свали шапките!“ , изрева комендантът. Гласът му прозвуча дрезгаво. Ние плачехме. След това ни заповядаха да минем покрай обесените. Двамата възрастни бяха вече починали. Подутите им посинели езици висяха навън. Но третото въже не беше неподвижно: Момчето бе още живо…
То вися така повече от половин час и се бореше пред очите ни със смъртта. А ние трябваше да го гледаме в лицето. Беше още живо, когато минавах покрай него. Зад мен чух същия мъж да пита: „Къде е Бог?“ А в себе си чух глас да отговаря: „Къде ли? Там, той виси там, на бесилката…“

Въпросът не непознатия затворник от лагера на смъртта Буна „Къде е Бог?“ продължава да кънти през историята. Той ще бъде задаван многократно отново, отново ще бъде изкрещяван там, където хората страдат ужасно, страдат невинни. Във войни, при катастрофи, в тежки лични трагедии. „Къде е Бог?“ Може би вие, скъпи читателки и читатели, също вече сте задавали този въпрос, уплашени или ядосани, безпомощни и безмълвни, през сълзи, при страданието и смъртта на близки хора: „Къде си, Боже, когато съм толкова нещастен?“
Това е съвсем човешки въпрос и дълбоко човешко преживяване, че понякога Бог не може да бъде почувстван, че мощта му изчезва в безсилието на страдащите, а любовта му се губи зад омразата и несправедливостта, на които хората са способни. Това е и огромно предизвикателство за нашата вяра.
Този въпрос не е бил спестен и на Исус. В най-горчивото страдание на своя живот, в часа на смъртта си на кръста, за което свидетелства Евангелието на Марко, Исус извиква този въпрос: „Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил?“
„А в себе си чух глас да отговаря: „Къде ли? Там, той виси там, на бесилката…“. Така пише Ели Визел. При изживяването на ужасната ситуация му става ясно: В безмерното страдание на това дете на бесилката неизмеримо състрадава самият Бог. В голямата мъка Бог не бяга и не оставя хората сами на съдбата им; той страда с тях с непонятна солидарност.
На кръста на Исус разбираме: Ние не трябва да вярваме в Бог, който се отдалечава от нашата мизерия. Ние можем да се доверим на Бог, който в безграничната си любов към нас е способен да страда безмерно.
Това е едно провокиращо послание, неприсъщо за нашите очи и уши, но то е достоверно. Подкрепено от Исусовата съдба на Велики Петък и възкресението му.
„Къде е Бог?“ – „Там, той виси там, на бесилката…“ Кръстът е условие за възможност на нашата надежда. Ако осъзнаем това пак през дните от Страстната седмица, ще можем основателно да празнуваме Великден.

Епископ Хайнц Йозеф Алгермисен