Последните неща

5 ноември 2019

Последните неща – смърт, съд, небе и ад – са от много важно значение за нас, тъй като ни показват в каква посока върви предназначението на човека. А от предназначението на човека зависи и това как той ще ръководи живота си. Ако човек има ясна представа за това какво идва на края, той знае и как да живее. Ако последните неща са неясни, то и първите не са ясни. Тогава животът ни е експеримент без крайна цел и без краен смисъл . Затова е много важно тези неща да се разгледат по-основно.
Но преди да си поставим въпроса какво идва след смъртта, трябва да се насочим към въпроса дали изобщо има нещо след смъртта.

Доказателства за съществуването на душата
Днес има страшно много хора, които казват, че с телесната смърт всичко свършва. И тук трябва да се постави въпросът дали със смъртта на тялото действително всичко свършва или има живот след нея. Невъзможно е да организираме пътуване до границите на живота и да влезем в другия живот, за да видим как е там. Но можем да погледнем дали в самия човек има белези за това, че този човек не се състои само от физическа част, че има и нещо нематериално. Защото всички знаем, че тялото все някога ще умре. То се разпада. Не трябва да се надяваме на тялото. Ако животът продължава, то трябва да има нещо, което не е телесно, нещо нематериално, нещо душевно. И питаме: има ли нещо такова като душа? За да разберем, трябва да положим усилие да наблюдаваме човека по отношение на способности и форми за изразяване. Има ли способности, които сочат, че човекът е повече от материя? Тук има някои много впечатляващи прости наблюдения.
- Първо, човек има способността с помощта на своето мислене да прекрачва пространството и времето. Седим в едно помещение, но можем духовно лесно да го напускаме. Мислим за това, което ще правим утре, какво сме правили вчера. Моите ученици в училище са винаги класически пример за това, че хората прекрачват пространството и времето. Те седят в класната стая, но духовно са на съвсем друго място. И когато гледат замислени по този начин, аз им казвам, върни се, моля те. Тогава те ме поглеждат учудено и питат „За мен ли става въпрос?”, а аз им казвам: „Да, точно. Къде беше?”- „В класната стая”. Да, само с тялото си, но не и с духа си. Бил си вкъщи, бил си на спортната площадка, бил си при приятелката си, не си бил тук, прекрачил си пространството. Прекрачил си и времето. Мислил си за предишния уикенд и за предстоящия мач. Това е интересно, защото типично за материята е, че тя се осъществява в пространството и времето и че човек толкова лесно прекрачва тези нейни типични измерения.
- Второ, ние имаме способността да мислим абстрактно. Можем да говорим за неща, които не виждаме и не чуваме. Когато говорим за справедливостта, никой не я вижда, чува и пипа. Това е нещо нематериално, нещо свръхсетивно, нещо чисто духовно. След като човек има такава способност, се появява въпросът: щом човек може да мисли за духовни неща, то той трябва да има в себе си духовен принцип, който позволява тази възможност.
- Трето, имаме психосоматични болести, т.е. телесно-душевни болести. Някой отива на доктор и се оплаква от сърцето си. Лекарят му казва – сърцето Ви е напълно здраво, но сте под свръхголям стрес. Появява се нещо психо-соматично, т.е. стресът. Духът се изразява чрез тялото. Органът е в норма, но фунцията не е правилна. На изпит сме, навън е студено, а ние се изпотяваме. Защо? Защото вътрешно се страхуваме от изпита и това се изразява също с процес в тялото – изпотяваме се. Това е психо-соматичен феномен. Или ако сте под голям стрес, трябва да отидете до едно място, за да освободите това, което душата не може да понесе. Какви сили участват тук? Студено е, а се изпотяваме, нищо не сме яли и въпреки това изпитваме нужда от тоалетна. Това означава, че имаме работа с неща, които не могат да се обяснят с органите, но въпреки това имат силно действие. Значи, че в нас има духовен, душевен принцип.
- Следващото нещо е противоречието между дух и тяло. Виждаме пред нас шоколад и инстинктът казва „изяж ме” или даже „изяж два”, но духът казва „не, спри се, въздръж се”. Тук има конфликт в нас – между изискването на инстинкта и духа, който казва, че това не трябва да се прави, духовния контрол. Или пред нас е някой, който ни влудява и инстинктът ни казва „удари му един”, но духът предупреждава „внимавай, ще ти струва скъпо”. Следователно човекът се състои не само от сили на инстинкта, от телесни желания, но в него има и един принцип, който се противопоставя на физическото. Когато се катерите по планина, тялото казва „не мога повече”, а духът заявява „искам да отида горе на върха”. Има го и обратното. Има атлети, които могат да се изкачат на върха, но се отказват, защото имат физическата сила, но нямат духа. От този конфликт тяло-дух се забелязва, че чоекът не е само тяло.
- След това можем да забележим, че човекът е завладян от голям копнеж по абсолютното. Платон казва, че всичко в света не може да насити човека. Но човекът не познава друго освен света, освен ограниченото. Откъде тогава в него идва този копнеж за безкрайното, за абсолютното, което той никога не е виждал? А той е много дълбок копнеж, най-големият от всички копнежи. Човекът търси абсолютното. Това е проблемът при Фауст, който опитва всичко и въпреки това присъства този копнеж да намери нещо по-дълбоко. Той търси абсолютното. Свети Августин го изразява така: „Неспокойно е сърцето ни, докато не се успокои в Теб, о Боже.” Всичко земно не ни задоволява, откъде тотава идва този копнеж по абсолютното?
- Имаме и интересния феномен на изражението на лицето. Най-интересният ландшафт, който съществува, е човешкото лице. Когато гледаме някой, който е ядосан, тогава не е върхът на носа му или бузата му този, който се ядосва. На лицето се показва по материален начин нещо, което обаче не произхожда от материята. Или когато виждаме човек, който изпитва омраза, тогава очите му хвърлят искри – е, тогава роговицата ли е изпълнена с омраза – не! Веждите ли са пълни с омраза – не! Омразата идва от по-дълбоки измерения. Очите са само материалният израз. Не е окото, което се радва. Душата се радва, а очите изразяват тази радост. Човешкото лице има душевно послание.
- Ако погледнем на мозъка, ще видим, че там има всевъзможни центрове – има център на говора, двигателен център и т.н. А къде се крие „аз”-ът? Човек непрекъснато има работа с едно собствено „аз”, но къде е то? Или ако поставим въпроса за това, откъде произхожда човешката личност. Днес се твърди, че всичко става в мозъка и че процесите в мозъка са идентични с мисленето. Но как? Мозъкът е уж един и същ, а един е математик, друг не може нищо. Защо при един работи, а при друг не. Откъде идват структурите в мозъка, мрежата. Откъде идва това, че един е холерик, а друг сангвиник.
- Имаме и още нещо интересно – изследването на подсъзнателното показва, че то не познава смъртта. Откъде идва тогава това, че човек бърза да уреди нещата преди да умре. Какво означава то?
Това са доказателства, че човекът не е само къс материя и малко мозък, а че в него има нещо повече. Идва следващият въпрос – ако има духовен принцип, то тогава продължава ли душата да живее или тя умира, когато умре тялото. Дали душата е само един епифеномен, един придатък на тялото или е самостоятелен принцип? Може да се философства по това, но нека го видим в практиката. Факт е, че има знаци от починали. Ако се преровят книгите, ще се установи, че във всички времена, във всички страни и във всички култури се съобщава за хора, които са се обадили след смъртта си. Има почуквания, стъпки в къщата, стъпки по стълбите, отварят се врати, без някой да влезе през тях, плач, стенания, гласове, докосвания, силуети. Подобни неща са съобщавани многократно. Но има и съвсем конкретни явления. Дон Боско описва в биографията си една твърде необикновена история. Докато бил в семинарията, той сключил облог с един приятел-семинарист, с когото се договорили, че този от двамата, който умре пръв, ще се обади, ако Бог разреши това. Пръв починал приятелят му, Луиджи Комоло. След погребението на приятеля се случило следното в спалнята на семинарията. Изведнъж спящите вече семинаристи чули страшен шум откъм коридора, скочили от леглата и се втурнали натам, където видели една приближаваще се светлина, придружена от необикновен шум. Светлината се спряла и се чул глас: „Боско, Боско, соно салво! (Боско, Боско, спасен съм)” След което отекнала гръмотевица и цялото явление изчезнало. И това видели непосредствено десетки семинаристи, както и свещениците в дома. Никой не могъл повече да заспи. Това събитие било за всички ясен знак, че след смъртта има живот. Дон Боско настойчиво съветвал младежите, на които често разказвал историята, никога да не правят подобни облози.

(Следва)

Новини: Актуално

Коментари

Няма коментари

Оставете коментар