Catholic-news

Проповед
за 4-а Постна неделя Laetare

Евангелието, което ни предлага за размишление Църквата в днешния ден, на всички ни е добре познато. Притчата за блудния син е една от най-красивите притчи, които познаваме. Тази притча е много близка до всеки християнин, до всеки човек, който осъзнава собствената си греховност, слабостите си и необходимостта от опрощение на греховете. Някои богослови предлагат акцентът да пада не толкова върху блудния син, колкото върху милосърдния баща, и дори наричат тази притча „Притчата за милосърдния баща.“
Спомням си когато обучавах децата в Полша, и заедно с тях четяхме тази притча. Беше интересно да наблюдавам как децата реагират по различен начин и как я възприемат.
Едно дете обърна внимание върху това, че на блудния син му се наложило да яде рошковите на свинете, което го беше удивило повече от всичко друго. Ние, възрастните хора, когато осъзнаем своята собствена греховност, най-напред се замисляме върху това, че сме се отдалечили от Бог и че искаме да се върнем обратно при Него.
В тази притча виждаме три главни действащи лица: милосърдния баща, блудния син и неговия брат. Нека се вгледаме във всеки един образ поотделно и разгледаме ситуацията, в която е попаднало всяко едно от трите главни действащи лица в притчата.
Можем да се поставим в положението на блудния син, който взел едно много сериозно решение: той напуснал бащиния дом, искал да живее отделно и да бъде независим, да гради живота си по свой собствен начин. В крайна сметка, след изпитанията на живота и големите трудности, след провала на плановете му, той пожелал да се върне, но вероятно се е страхувал от присмех, от разговорите, от присъдите. И въпреки всичко това, осъзнавайки, че няма друг път, той бил готов да понесе всичко, само и само баща му да му прости и да го приеме обратно в родния дом.
Блудният син чул спасителния призив на Божията благодат и не го отхвърлил, а го приел. И в нашия живот може да се случат такива ситуации, в които да ни е трудно да се изправим, да признаем, че не сме прави, да се смирим, или казано по друг начин – да бъдем готови да приемем всички обиди и целия присмех, който ни очаква. Но ако знаем, че нашето „връщане“ е основното в живота ни, то тогава ще сме готови да приемем всичко с търпение.
Нека сега погледнем как се държал вторият син. Той живее заедно с баща си, изпълнява всичките си задължения, всички бащини повели, по поведението ни предизвиква удивление. Защо той не изпитва радост от връщането на собствения му брат? Завист!
Образът на милосърдния баща ни поразява със своята доброта. Погледнете само с каква любов и с каква радост той очаквал връщането на сина си. Бащата бил готов да му прости всичко и го приел отново като свой син. „Защото този мой син беше мъртъв и оживя, изгубен беше – и се намери“.
Тази притча ни е много близка в духовното разбиране на нещата. Когато ние чувстваме, че сме съгрешили и бихме искали да отидем да се изповядаме при свещеника и да получим опрощение, в тази минута всеки от нас трябва да изпитва близост с тези думи: „Татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм достоен вече да се нарека твой син…“ Това е покаянието, с което позволяваме на Бог да влезе в сърцето ни, да поеме ръката ни и да ни води. „На небесата повече радост ще има за един каещ се грешник, отколкото за деветдесет и девет праведници, които нямат нужда от покаяние“ – е казал Господ. „Отколкото от деветдесет и девет праведници, които нямат нужда от покаяние…“ (Лк. 5, 7).

Отец Зенон Генец, CSsR
Превод: © www.catholic-news.bg, 2022