Catholic-news

В деня, след като бе избран за папа, Светият Отец Лъв XIV отслужи и първата си литургия в Сикстинската капела, в присъствието на всички кардинали. Публикуваме пълния текст на папската проповед.

Ще започна с няколко думи на английски, а останалото – на италиански.
Бих искал да повторя думите от отпевния псалом: „Възпейте на Господа песен нова, защото Той чудеса извърши“. И, наистина, [Той извърши чудеса] не само с мен, но с всички нас. Братя мои кардинали, по време на това богослужение тази сутрин ви приканвам да признаем чудесата, които Господ извърши, както и благословиите, които Господ продължава да излива над всички нас чрез Петровото служение.
Вие ме повикахте да нося този кръст, както и да бъда благословен с тази мисия, и аз знам, че мога да разчитам на всички вас и на всеки един от вас да вървите заедно с мен, продължавайки като Църква, като общност от приятели на Исус, като вярващи да известяваме Благата вест и да проповядваме Евангелието.

И от тук на италиански:
„Ти си Христос, Синът на живия Бог“ (Мт. 16, 16). С тези думи, Петър, попитан от Учителя, заедно с другите ученици, за вярата му в Него, изразява синтеза на наследството, което Църквата от две хиляди години насам пази, задълбочава и предава чрез апостолската приемственост.
Исус е Христос, Синът на живия Бог, т.е. Той е единственият Спасител, както и единственият, Който открива лицето на Отец. За да остане близък и достъпен за хората, Бог ни се откри в доверчивите очи на детето, в живия ум на младежа, в зрелите черти на човека (срв. Втори Ватикански Събор, Пастирска конституция Gaudium et Spes, 22), явил се на най-накрая на учениците Си след възкресението със Своето прославено тяло. По този начин Той ни показа един модел на човешка святост, на която всички ние можем да подражаваме, както и обещанието за една вечна съдба, която надхвърля всички наши ограничения и способности.
В своя отговор Петър осъзнава и двете неща: Божия дар и пътя, който да следва, за да бъде преобразен от този дар. Това са два неразделни аспекта на спасението, поверено на Църквата, които трябва да бъдат известявани за благото на човешкия род. Всъщност, те са поверени на нас, избраните от Него преди още да сме били образувани в майчината утроба (срв. Йер. 1, 5), преродени във водите на Кръщението и, превъзмогвайки собствените си ограничения, без да имаме заслуга за това, доведени тук и изпратени от тук, за да бъде проповядвано Евангелието на всички твари (срв. Мк. 16, 15).
По един особен начин Бог, чрез вашето гласуване, ме призова да наследя първия от Апостолите. Това съкровище го поверява на мен, така че с Негова помощ да бъда верен разпоредник (срв. 1 Кор. 4, 2) за благото на цялото мистично Тяло на Църквата. Той стори това, за да може тя все повече да бъде като град на висока планина (вж. Откр. 21, 10), ковчег на спасението, който плава през водите на историята и фар, който осветява тъмните нощи в света. И всичко това не толкова посредством великолепието на нейните структури или грандиозните и’ постройки, каквито са монументите, в които се намираме сега, колкото посредством светостта на нейните членове, на онзи „свята Божи народ, люде придобити, за да възвестяваме съвършенствата на Онзи, Който ни е призовал от тъмнина в чудната Своя светлина“ (1 Пет. 2, 9).
Все пак, в разговора Петър изповядва вярата си в отговор на един въпрос. Исус пита: „За кого Ме мислят човеците – Мен, Сина Човечески?“ (Мт. 16, 13). Това не е някакъв тривиален въпрос. Той наистина касае важен аспект от нашето служение – реалността, в която живеем, с нейните ограничения и потенциал, с нейните въпроси и убеждения.
„За кого Ме мислят човеците – Мен, Сина Човечески?“ (Мт. 16, 13). Ако се замислим върху сцената, над която размишляваме, бихме открили два възможни отговора на този въпрос, които очертават две различни нагласи.
Първо имаме отговора от страна на света. Матей подчертава, че разговорът между Исус и учениците Му за Неговата същност се състоял в Кесария Филипова – град, пълен с богати дворци, разположен сред великолепен природен пейзаж в подножието на планината Хермон, но също и място на жестоки игри за власт и сцена на предателства и изневяра. Тази обстановка ни подсказва един свят, който смята Исус за една тотално незначителна личност, в най-добрия случай един любопитен персонаж, който предизвиква удивление с необичайния си начин на говорене и действие. Само че в момента, в който присъствието Му започне да пречи, поради изискванията Му за честност и строгите Му морални изисквания, същият този „свят“ няма да се поколебае да Го изхвърли и премахне.
Също така имаме и друг възможен отговор на Исусовия въпрос – отговора на обикновените хора. За тях Назарянинът не е някакъв шарлатанин, а праведен човек, който е смел, говори добре и казва правилните неща, подобно на другите големи пророци от историята на Израил. Затова Го следват, поне докато могат да го правят без големи рискове и неудобства. Но за тях Той е просто човек – ето защо в момента на опасност по време на Страданието, и те го изоставят и тръгват разочаровани.
Това, което поразява в тези две нагласи, е тяхната актуалност. Те съдържат в себе си идеи, които можем лесно можем да чуем в днешно време от устата на много съвременни мъже и жени, макар и с различен начин на изразяване.
Дори и днес не липсва една такава настройка, според която християнската вяра е нещо абсурдно, предназначена за слабите и малко интелигентните; не липсва онзи контекст, в който пред вярата биват предпочитани други подсигурявания като технологията, парите, успехът, властта, удоволствието.
Става дума за среди, в които не е толкова просто Евангелието да бъде свидетелствано и проповядвано, където вярващите биват подигравани, противопоставяни, презирани, или в най-добрия случай – търпени и съжалявани. Но именно по тази причина това са местата, в които мисията е спешна, защото липсата на вяра често е придружавана от като загуба на смисъл в живота, пренебрегване на милосърдието, ужасяващи посегателства над човешкото достойнство, криза в семейството и толкова много други рани, които измъчват нашето общество.
И днес не липсват среди, в които, макар и оценяван като човек, Исус е сведен просто до един харизматичен лидер или свръхчовек, и това е не само сред невярващите, но също и сред мнозина кръстени,
Това е светът, който ни е поверен – светът, в който, както много пъти ни е поучавал папа Франциск, сме призвани да сме свидетели на радостната вяра в Христос Спасителя. Затова, и за нас самите е от съществено значение да повтаряме: „Ти си Христос, Синът на живия Бог“ (Мт. 16, 16).
Важно е да правим това най-вече в личната си връзка с Него, в отдадеността си на всекидневния път към обръщане. И след това, като Църква, заедно да преживяваме верността си към Господ и да носим на всички Благата вест (срв. Втори Ватикански събор, Догматическа конституция Lumen gentium, 1).
Казвам това преди всичко за себе си като Наследник на св. Петър, започвайки тази своя мисия като епископ на Църквата в Рим, призвана да води в милосърдието цялата Вселенска Църква, според прочутия израз на св. Игнатий Антиохийски (срв. Послание до римляните, Поздрав). Докато бил отвеждан в окови в този град, мястото на неговата предстояща жертва, той написал на християни, намиращи се тук, следното: „Ще бъда наистина ученик на Исус Христос тогава, когато светът не ще вижда тялото ми“ (Послание до римляните, IV, 1). Той визирал това, че щял да бъде разкъсан от зверовете на арената – и така и станало, – но неговите думи, в един по-общ смисъл, се отнасят до неотменимия ангажимент на Църквата да упражнява властта да поучава, да се отдръпне, за да може Христос да остане; да станем малки, за да може Той да бъде разпознаван и прославен (срв. Ив. 3, 30), да отдадем себе си до краен предел, за да могат всички да имат възможност да Го познаят и обикнат.
Бог да ми дава тази благодат, днес и винаги, с помощта на нежното застъпничество на Мария, Майка на Църквата.

Превод: © www.catholic-news.bg