Папа Лъв XIV по време на литургията за началото на понтификата: „Със силата на Светия Дух да изградим Църква на любов“

18 май 2025 г.

На 18 май 2025 г. Католическата Църква преживя исторически момент – на площад „Св. Петър“ в Рим бе отслужена тържествената света литургия за начало на Петровото служение на папа Лъв XIV, избран за 267-ми папа на Църквата след приключилия на 8 май конклав. Богослужението започна при гроба на свети апостол Петър под централния олтар на Ватиканската базилика. Най-вълнуващите мигове от литургията бяха моментът на поставяне на Рибарския пръстен на ръката на папата, както и полагането на палиума. Лъв XIV изглеждаше видимо развълнуван когато кардинал Тагле постави на дясната му ръка пръстена на св. Петър.
В края на богослужението бе измолена и неделната великденска молитва „Царице небесна“.
Малко по-късно, в базиликата „Св. Петър“, при Олтара на конфесията, Лъв XIV прие приветствията на гостуващите държавни и правителствени делегации.

По-долу публикуваме текста на проповедта, която Светият Отец произнесе по време на тържественото богослужение.

Скъпи братя кардинали,
братя епископи и свещеници,
уважаеми представители на властите и членове на дипломатическия корпус!
Поздрав към поклонниците, дошли по случай Юбилея на Братствата!
Братя и сестри, поздравявам всички вас, с изпълнено с благодарност сърце, в началото на служението, което ми бе поверено. Както пише св. Августин: „Създал си ни за Себе си, [Господи], и сърцето ни не намира покой, докато не се успокои в Теб“ (Изповеди 1, 1.1).
През последните дни преживяхме един особено интензивен период. Смъртта на папа Франциск изпълни сърцата ни с тъга, като през тези трудни моменти се чувствахме като онова множество, за което Евангелието казва: „като овци, което нямат пастир“ (Мт. 9, 36). Но точно в деня на Възкресение Христово получихме неговия последен благослов и, в светлината на Възкресението, приехме този момент с увереността, че Господ никога не изоставя народа Си, че го събира, когато е пръснат, и „го пази както пастир стадото си“ (Йер. 31, 10).
Именно в този дух на вяра Колегията на кардиналите се събра на конклава. Като дойдохме – всеки с неговите различни истории и пътища, ние поставихме в Божиите ръце желанието да бъде избран новия наследник на Петър, епископа на Рим – един пастир, способен да опази богатото наследство на християнската вяра, и в същото време – да погледне далеч напред, за да посрещне въпросите, тревогите и предизвикателствата на съвремието. Придружени от вашата молитва, ние почувствахме действието на Светия Дух, Който успя да вкара в синхрон различните музикални инструменти, правейки така, че струните на сърцата ни да звучат в една обща мелодия.
Бях избран без никаква заслуга и със страх и трепет идвам при вас като брат, който иска да бъде служител на вашата вяра и вашата радост, вървейки с вас по пътя на любовта на Бог, Който желае да бъдем всички едно в едно общо семейство.
Любов и единство – това са двете измерения на мисията, поверена от Исус на Петър.
За това ни разказва евангелският откъс, който ни отвежда на брега на Генисаретското езеро – същото място, от което Исус започна мисията, поверена му от Отец: „да лови“ човеци, за да ги спаси от водите на злото и смъртта. Като вървеше по брега на това езеро, Той повика Петър и останалите първи ученици, за да бъдат като Него – „ловци на човеци“. А сега, след Възкресението, точно те трябва да продължат тази мисия, да хвърлят отново и отново мрежата, за да разпръснат във водите на света надеждата на Евангелието, да плават по морето на живота, за да могат всички да се намерят в Божията прегръдка.
Как би могъл Петър да изпълни тази задача? Евангелието ни казва, че това е възможно, само защото той самият е преживял в собствения си живот безпределната и безусловна Божия любов, дори в часа на провала и отричането. Ето защо, когато Исус се обръща към Петър, Евангелието използва гръцкия глагол agapao, който има предвид Божията любов към нас, Бог, Който ни се дарява безрезервно и без калкулации – глагол, различен от този, използван за отговора на Петър, който, точно обратното, описва една приятелска любов, която обичайно споделяме помежду си.
Когато Исус пита Петър: „Симоне, син Йонин, обичаш ли ме?“ (Ив. 21, 16), Той има предвид именно любовта на Отца. Все едно Исус му казва: „само ако си познал и преживял тази Божия любов, която никога не отслабва, ще можеш да пасеш Моите агънца; само в любовта на Бог Отец ще можеш да обичаш своите братя в една степен „в повече“, с други думи – като отдадеш живота си за тях.
От всичко това следва, че на Исус е поверена задачата „да обича повече“ и да дари живота си за стадото. Петровото служение се отличава именно с тази жертвена любов, защото Римската Църква е тази, която води в любовта, а нейната истинска власт е Христовата любов. Тук не става дума за властване над другите чрез надмощие, посредством религиозна пропаганда или със средствата на властта, а само и единствено чрез любов, както стори Исус.
Той, както свидетелства самият апостол Петър, „е камъкът, който, пренебрегнат от вас, зидарите, стана глава на ъгъла“ (Деян. 4, 11). Ако камъкът е Христос, Петър трябва да пасе стадото, без никога да се поддава на изкушението да бъде един самотен водач или началник, поставен над другите, който да се превърна в господар на поверените му хора (срв. 1 Пет. 5, 3). Точно обратното – от него се иска да служи на вярата на братята, като върви заедно с тях, защото, всъщност, ние сме „живи камъни“ (1 Пет. 2, 5), призвани чрез Кръщението да изграждаме Божия дом в братско общение, в хармонията на Духа, в съвместното съжителство на различия. Както казва св. Августин: „Църквата е съставена от всички, които са в съгласие с братята и обичат ближния си“ (Проповед 359, 9).
Това, братя и сестри, бих искал да бъде първото ни голямо желание: една единна Църква, знак на единство и общение, която да стане квас за един помирен свят.
Във времето, в което живеем, все още виждаме твърде много несъгласие, твърде много рани, причинени от омраза, насилие, предразсъдъци, страх от различния, от една икономическа парадигма, която експлоатира ресурсите на Земята и отхвърля най-бедните. А ние искаме посред тази маса да бъдем една малка закваска на единство, общение и братство. Искаме да кажем на света, със смирение и радост: „Отправете взор към Хрисктос! Приближете се до Него! Приемете Словото Му, което осветява и утешава! Чуйте Неговото предложение за любов, за да станем единствено Негово семейство: в единствения Христос ние сме едно. И това е пътят, по който заедно да вървим – както ние помежду си, така и с християнските Църкви-сестри, с онези, които следват други религиозни пътища; с онези, които търсят Бог с неспокойно сърце; с всички жени и мъже на добра воля, за да изградим един нов свят, в който цари мирът.
Този е мисионерският дух, който трябва да ни вдъхновява – без да се затваряме в своята малка група, без да се чувстваме на по-високо ниво от света. Ние сме призвани да предложим на всички Божията любов, за да се осъществи онова единство, което не премахва различията, а цени личната история на всеки, както и социалната и религиозна културна на всеки народ.
Братя и сестри, това е часът на любовта! Божията любов, която ни прави братя помежду ни, е сърцевината на Евангелието, и заедно с моя предшественик Лъв XIII днес можем да се запитаме: ако този принцип „бе надделял в света, нямаше ли да престанат веднага всички раздори и нямаше ли да се върне мирът“ (Енциклика Rerum Novarum, 21).
Със светлината и силата на Светия Дух нека изградим една Църква, основаваща се на любовта на Бог, и знак на единство – една мисионерска Църква, която отваря обятията си към света, която проповядва Словото, вълнува се от историята и става квас на съгласие за човечеството.
Заедно, като един народ, всички като братя, нека вървим към Бог и нека се обичаме помежду си.

Източник: Светият Престол
Превод: © www.catholic-news.bg

Новини: Актуално

Коментари

Няма коментари

Оставете коментар