Catholic-news

Днес бих искал да ви разкажа за един опитен и подготвен човек, законник, който обаче има нужда да промени гледната си точка, защото е съсредоточен върху себе си и не забелязва другите (вж. Лк. 10, 25-37). Той пита Исус как се „наследява“ вечния живот, като използва израз, сякаш става дума за някакво негово неоспоримо право. Но зад този въпрос може би се крие нужда от внимание: единствената дума, за която той иска обяснение от Исус, е „ближен“, която буквално означава „този, който е близо“.
Затова Исус разказва притча, която представлява път за преформулирането на този въпрос, за едно преминаване от „кой ме обича?“ към „кой е обикнал?“. Първият въпрос е незрял, вторият е въпросът на зрелия човек, който е разбрал смисъла на живота си. Първият въпрос задаваме, когато се свием в ъгъла и чакаме, вторият е този, който ни тласка да поемем по пътя.

Притчата, която Исус разказва, наистина се развива на пътя, и то на труден и стръмен път, като живота. Това е пътят, по който върви човек, слизащ от Йерусалим, града на хълма, към Йерихон, града под морското равнище. Това е образ, който вече загатва какво може да се случи: наистина, този човек е нападнат, бит, ограбен и оставен полумъртъв. Това е опитът, който ни спохожда, когато обстоятелствата, хората, понякога дори онези, на които сме се доверили, ни отнемат всичко и ни оставят насред пътя.

Животът обаче е поредица от срещи, и по време на тези срещи се разкрива какви сме. Озоваваме се пред другия, пред неговата крехкост и слабост, и можем да решим какво да правим: да се погрижим за него или да се преструваме, че не го забелязваме. Един свещеник и един левит слизат по същия път. Това са хора, които служат в Йерусалимския храм, които обитават свещеното пространство. И все пак практикуването на култа не води автоматично до състрадание. Защото преди да стане религиозен въпрос, състраданието е въпрос на човечност! Преди да бъдем вярващи, ние сме призвани да бъдем човеци.

Можем да си представим как след дълго пребиваване в Йерусалим свещеникът и левитът бързат да се върнат у дома. Именно бързането, толкова присъщо в нашия живота, често ни пречи да изпитваме състрадание. Който смята, че неговото собственото пътуване е приоритетно, той не е готов да спре заради другия. Но ето че идва някой, който наистина е способен да спре: това е самарянин, човек от презрян народ (вж. 2 Цар. 17). В неговия случай текстът не уточнява посоката, а само казва, че е на път. Тук религиозността няма значение. Този самарянин спира просто защото е човек пред друг човек, който се нуждае от помощ.

Състраданието се изразява чрез конкретни жестове. Евангелист Лука се спира на действията на самарянина, когото ние наричаме „добър“, но който в текста е просто човек: самарянинът се приближава, защото ако искаш да помогнеш на някого, не можеш да останеш на разстояние, трябва да се включиш, да се поизцапаш, може би дори да се „омърсиш“; той превързва раните му, след като ги е почистил с елей и вино; качва го на своето добиче, тоест поема товара му, защото истинската помощ изисква да почувстваш тежестта на болката на другия; отвежда го в странноприемница, където харчи пари, „два динария“, което е приблизително две дневни надници; и се ангажира да се върне и, ако е нужно, да плати още, защото ближният не е някакъв пакет, който трябва да бъде доставен, а някой, за когото трябва да се погрижиш.