Catholic-news

Проповед на папа Бенедикт XVI
15 август 2010 г.,
църква „Сан Томазо да Виланова“, Кастел Гандолфо

Ваше Високопреосвещенство, Ваше Превъзходителство, уважаеми представители на гражданските власти, скъпи братя и сестри,
Днес Църквата чества една от най-важните празници през литургичната година, посветени на Пресвета Дева Мария – нейното отнасяне в Небето. В края на своя земен живот Мария е отнесена с душа и тяло на Небето, тоест в славата на вечния живот, в пълно и съвършено общение с Бога.
Тази година се навършват шестдесет години, откакто почитаемият папа Пий XII, на 1 ноември 1950 г., тържествено провъзгласи тази догма, и бих искал да прочета – макар и да е малко сложно – формулировката на догматизацията. Папата казва: „По този начин августейшата Майка Божия, тайнствено свързана с Исус Христос от вечността, чрез един и същ указ на предопределение, Непорочна в своето Зачатие, Дева безкверна в своето божествено майчинство, щедра Съучастничка на Божествения Изкупител, Който постигна пълен триумф над греха и неговите последици, накрая, като върховна кулминация на нейните привилегии, тя бе запазена от разложението на гроба и, победила смъртта, както вече я бе победил нейният Син, бе въздигната с душа и тяло в небесната слава, където блести като Царица отдясно на своя Син, безсмъртния Цар на вековете“ (Апостолическа конституция Munificentissimus Deus, AAS 42 (1950), 768-769).
Това, следователно, е сърцевината на нашата вяра в Успението – ние вярваме, че Мария, подобно на нейния Син Христос, вече е победила смъртта и триумфира в небесната слава в пълнотата на своето същество, „с душа и тяло“. Свети Павел, във второто четиво днес, ни помага да хвърлим малко светлина върху тази тайна, изхождайки от централния факт на човешката история и на нашата вяра, а именно – факта на Христовото Възкресение, Който е „първият плод на онези, които са умрели“. Потопени в Неговата Пасхална тайна, ние ставаме участници в Неговата победа над греха и смъртта. Тук е удивителната тайна и ключовата реалност на цялата човешка история. Свети Павел ни казва, че всички сме „включени“ в Адам, първия и стар човек, всички споделяме същото човешко наследство, към което принадлежим: страданието, смъртта, грехът. Но към тази реалност, която всички можем да видим и преживяваме всеки ден, той добавя нещо ново: ние не сме само в това наследство на единствения човек, започнало с Адам, но сме „включени“ и в новия човек, във Възкръсналия Христос, и така животът на Възкресението вече присъства в нас. Следователно, това първо „включване“ е биологично, включване в смъртта, което поражда смърт. Второто, новото, което ни е дадено чрез Кръщението, е „включване“, което дава живот. Цитирам отново второто четиво днес; свети Павел казва: „Понеже, както смъртта дойде чрез човека, тъй и възкресението от мъртви дойде чрез Човека. Както в Адама всички умират, тъй и в Христа всички ще оживеят; но всеки по своя ред: начатък е възкръсналият Христос; после, при Неговото идване, ще възкръснат ония, които са Христови (1 Кор 15, 21-24).
Сега, това, което свети Павел твърди за всички хора, Църквата, в своето непогрешимо учение, го казва за Мария – по точен начин и смисъл: Божията Майка е толкова дълбоко включена в Христовата Тайна, че е участник във Възкресението на нейния Син с цялото си същество още в края на земния си живот; тя живее това, което ние очакваме в края на времето, когато „последният враг“, смъртта, ще бъде унищожен (вж. 1 Кор 15, 26); тя вече живее това, което провъзгласяваме във Веруюто: „Очаквам възкресението на мъртвите и живота на бъдещия свят“. Тогава бихме могли да се запитаме: какви са корените на тази победа над смъртта, която удивително виждаме най-напред в Мария? Корените са във вярата на Дева Мария от Назарет, както свидетелства откъсът от Евангелието, което чухме (Лк 1, 39-56) – вяра, която е послушание на Божието Слово и пълно предаване на божествената инициатива и действие, според това, което й съобщава Архангелът. Вярата, следователно, е величието на Мария, както радостно провъзгласява Елисавета: Мария е „благословена между жените“, „благословен е плодът на утробата й“, защото е „Майката на Господа“, защото вярва и живее по уникален начин „първото“ от блаженствата – блаженството на вярата. Елисавета го изповядва в своята радост и в радостта на детето, което подскача в утробата й: „И блажена е, която е повярвала, понеже ще се сбъдне казаното й от Господа“ (ст. 45). Скъпи приятели! Нека не се ограничаваме само да се възхищаваме на Мария в нейната съдба на слава, като на личност, много далечна от нас: не! Ние сме призовани да видим какво Господ, в Своята любов, е пожелал и за нас, за нашата окончателна съдба: да живеем чрез вярата в съвършено общение на любов с Него и така да живеем истински.
В тази връзка бих искал да се спра на един аспект от догматичната формулировка, там, където се говори за възнесение в небесната слава. Всички ние днес сме напълно наясно, че с термина „небе“ нямаме предвид някакво място във Вселената, някаква звезда или нещо подобно: не. Имаме предвид нещо много по-велико и трудно за определяне с нашите ограничени човешки понятия. С термина „небе“ искаме да потвърдим, че Бог – Онзи Бог, Който се е приближил до нас, – не ни изоставя дори в и отвъд смъртта, а е приготвил място за нас и ни дарява вечността; искаме да потвърдим, че в Бог има място за нас. За да разберем малко повече тази реалност, нека се вгледаме в собствения си живот: всички ние знаем, че когато един човек умре, той продължава да съществува по някакъв начин в паметта и сърцата на онези, които са го познавали и обичали. Бихме могли да кажем, че част от този човек продължава да живее в тях, но това е като „сянка“, защото дори това оцеляване в сърцата на близките е обречено да свърши. Бог, напротив, никога не преминава и всички ние съществуваме благодарение на Неговата любов. Съществуваме, защото Той ни обича, защото Той ни е замислил и призовал към живот. Съществуваме в мислите и любовта на Бога. Съществуваме в цялата си реалност, не само в нашата „сянка“. Нашето спокойствие, нашата надежда, нашето умиротворение се основават точно на това: в Бога, в Неговите мисли и в Неговата любов, не оцелява само „сянка“ от нас, а в Него, в Неговата сътворяваща любов, ние сме пазени и въведени с целия си живот, с цялото си същество във вечността.
Неговата любов побеждава смъртта и ни дарява вечността, и именно тази любов наричаме „небе“ – Бог е толкова велик, че има място и за нас. А човекът Исус, Който е едновременно и Бог, е за нас гаранцията, че да човешкото и божественото битие могат да съществуват и да живеят вечно едно в друго. Това означава, че от всеки от нас няма да продължи да съществува само някаква част, която, така да се каже, е откъсната, докато други части се разрушават; това означава по-скоро, че Бог познава и обича целия човек, това, което сме. И Бог приема в Своята вечност това, което сега, в нашия живот, изпълнен със страдание и любов, с надежда, радост и тъга, расте и се развива. Целият човек, целият му живот бива взет от Бога и, пречистен в Него, получава вечността. Скъпи приятели! Мисля, че това е истина, която трябва да ни изпълни с дълбока радост. Християнството не провъзгласява само някакво спасение на душата в неясно отвъдно, в което всичко, което в този свят ни е било скъпо и любимо, би било изтрито, а обещава вечен живот, „живота на бъдещия свят“: нищо от това, което ни е скъпо и любимо, няма да се разруши, а ще намери пълнота в Бога. Всички косми на главата ни са преброени, каза един ден Исус (вж. Мт 10, 30). Окончателният свят ще бъде и изпълнението на тази земя, както твърди свети Павел: „самите твари ще бъдат освободени от робството на тлението при славното освобождение на синовете Божии“ (Рим 8, 21). Тогава става ясно, че християнството дава силна надежда за светло бъдеще и проправя пътя към осъществяването на това бъдеще. Ние сме призовани, именно като християни, да изграждаме този нов свят, да работим, за да стане един ден „светът на Бога“ свят, който ще надхвърли всичко, което ние самите бихме могли да създадем. В Мария, възнесена на небето, напълно участваща във Възкресението на Сина, ние съзерцаваме реализирането на човешкото същество според „света на Бога“.
Да се молим на Господ да ни помогне да разберем колко ценен е целият ни живот в Неговите очи; да укрепи вярата ни във вечния живот; да ни направи хора на надеждата, които работят, за да изградят свят, отворен за Бога, хора, изпълнени с радост, които умеят да забелязват красотата на бъдещия свят сред трудностите на всекидневния живот и в тази увереност живеят, вярват и се надяват. Амин!

Източник: Официален сайт на Светия Престол
Превод: © www.catholic-news.bg