Моят, нашият отец Максимилиян… (2)
В личните си спомени за отец Макс се сещам за един случай… Бяхме деца от много енории на двудневен излет из планината, нещо като поклонническо пътуване, но не до някое известно светилище или до някоя голяма и прочута църква, а просто из природата, високо в планината, още по-близо до Бога. Първият ден отец Макс и другите свещеници отслужиха Светата Литургия на открито, на един импровизиран олтар, след което целият ден прекарахме в молитва, разговори за Бога, в игра и веселие. Няма да забравя как вечерта няколко по-буйни млади християни решиха, съвсем по момчешки, че трябва да набият мен и още един мой братовчед, с който по това време бяхме министранти в Калояново. (Отец Макс обичаше да ни нарича „моите момчета”). Та доста уплашени от заканата, че ще ни посетят по тъмни доби в нашето бунгало, за да ни хвърлят един сериозен бой, ние се оплакахме на свещениците. Всъщност бяхме се уплашили сериозно, щом се чудехме как ли ще изкараме нощта, пред заплахата от тези „по-големи батковци”. Тогава отец Макс, с присъщата си доброта и с винаги благия си глас, каза: „Елате при мен, в моето бунгало има още две празни легла, ще бъдете при мен и никой няма да ви закачи”. Така тогава той ни спаси от една истинска опасност. Сигурно изглежда доста наивно и прозаично, но по онова време, на онази възраст, ние бяхме сериозно уплашени и притеснени, а той направи за нас точно това, което и Исус правеше за хората – взе ни при себе си, приюти ни, защити ни. Тогава ние бяхме слабите, а в него бе Исус. Тогава със сигурност не съм го осъзнавал, но сега като се връщам към всичките си спомени с отец Максимилиян, знам, че в него бе Бог.
Обичаше да повтаря по време на проповедите си, че когато свещеникът застане на олтара, всъщност на олтара е Христос. Обясняваше ни, че когато свещеникът разтвори и вдигне ръце, това всъщност е разпънатият Исус на кръста.
…Отец Макс обичаше да си подсвирква. Едва забележимо, тихо… Правеше го често… Отстрани изглеждаше интересно и весело, но това вероятно означава, че в него е царяла Христовата радост. Бе винаги енергичен и обичаше, когато говори, живо да ръкомаха и да обяснява не само с думи, но и с жестове. Някой може с право да каже, че вероятно тези подробности са незначителни, за мен ще останат завинаги едни невероятни, незабравими моменти. Мисля, че който е имал тази Божия благодат да бъде близо до отец Максимилиян, може да разбере какво имам предвид.
Отец Макс понякога обичаше да нарича Бог-Отец „татко”, за да обясни на хората какво е за тях Бог. Точно като „татко”, като духовен „татко”, чувствахме ние нашия отец Макс. Мисля, че дължим на Господ Исус многобройни благодарствени молитви за тази голяма благодат, която ни даде – възможността да срещнем през земния си живот този голям, този свят свещеник – като един истински знак, който сочи пътя. Благодаря ти, Господи, благодарим ти, Господи, за този дар!!!
Емил Даскалов
Моят, нашият отец Максимилиян… (1)
(Следва)
Новини: Хроника












Коментари
Няма коментари
Оставете коментар