Моят, нашият отец Максимилиян… (3)

10 март 2011, 09:00

Продължение от „Моят, нашият отец Максимилиян… (2)

И този четвъртък се връщам в спомените си за отец Максимилиян Балабански…
Докато се чудех дали да разкажа някоя весела или интересна случка, или нещо друго от ежедневието, свързано с него, на което съм бил и аз свидетел, се сетих за някои по-сериозни неща. Именно тях ще споделя в тази последна част от краткия ми разказ за отец Максимилиян – такъв, какъвто аз го познавах…
Не един път по време на проповедите си отец Макс с тъга отбелязваше оределите редици в църквата. По този повод казваше: „Едни казват: „спи ми се”, други: „имаме много работа”, трети – нещо друго. А Господ не иска много. Иска само един час на седмица. Отделете този един час и елате на Литургията. Нито работата на полето ще свърши, нито дискотеката ще избяга…” (перифразирам, без да претендирам за дословна точност). Много го болеше, че Исус е пренебрегнат по различни причини – по-възрастните заради работата (дори и в неделя), а младите – заради дискотеката или други земни удоволствия.
След като тъкмо се бе спукал балонът на комунизма и свободата се бе оказала „по-сладка“, отколкото някой е очаквал, в онези години се чувстваше една първоначална разпуснатост сред младежите – като нещо, което е тлеело дълго време и изведнъж е пламнало. Днес сякаш ситуацията е още по-тежка, но това е отделен въпрос… Та тогава и в средите на младежите-католици се усещаше „отпушилата се” привързаност към изкушенията и лесното поддаване на съблазните на материализма, бързото отказване от Бога и Църквата и лесното привързване към всичко земно. По този повод си спомням как в една своя проповед отец Макс разказваше следния случай: „Вчера вечерта на улицата срещнах една група младежи. И ги попитах: „Къде сте тръгнали толкова късно?”. Те ми отговориха: „Отче, за нас животът сега започва”. А аз им казах: „Не, не, животът ви точно тук свършва”. И добавяше: „Струва ли си за няколко минути удоволствие да си загубиш душата?”. Мисля, че този негов въпрос със сигурност отеква в сърцата на онези, които са чували пламенните му проповеди…
На младите хора отец Макс препоръчваше да четат книгата на отец Тихамер Тот „Чиста младеж”… Вероятно още може да се намери из енориите, като според мен тя продължава да бъде съвсем актуална. Всеки път когато я разлиствам, в мен изплува образа на отец Максимилиян.
В онези години, деветдесетте, отец Макс реши да напише и книга за своя покровител – Св. Максимилиян Колбе. Книгата е невероятен урок по християнска вяра – не само заради увлекателния разказ за живота на светия мъченик от лагера Освиенцим, но и заради примера на самия автор… И тази книга я има в църквите. В нея е съхранена душевността както на Св. Максимилиян, така и на отец Максимилиян. Екземплярите от нея не бива да събират прах по етажерките – мисля, че тя трябва да се чете и препрочита, защото е едно от нещата, които ни правят по-добри християни.
Вестта за смъртта на отец Максимилиян ме завари някак неподготвен… Спомням си преди доста години, когато почина моята баба, как той самият ме утешаваше с думите: „Не плачи, радвай се – тя е вече в рая”. Много си поплаках за моя любим отец Макс. Защото много, много го обичам. Но на погребението в Раковски си спомних точно тези негови думи: „Не плачи, радвай се – тя е вече в рая”. По време на заупокойната Литургия хорът пееше като отпев на псалма: „Ще отидем в дома Господен радостни”. Въпреки болестите и страданията през последните години, аз съм сигурен, че отец Макс се отправи радостен към дома Господен. Той наистина бе един „друг Христос”… Искам да му кажа от тези редове: „Обичам те, мой скъпи отец Макс. Моли се и се застъпвай пред Бога за нас!”…

Емил Даскалов
(Край)

Коментари

Няма коментари

Оставете коментар