Шествието на Връбница като израз на нашето следване на Господ

10 април 2022 г.

Проповед за Връбница

Скъпи братя и сестри,
В шествието на Връбница ние се присъединяваме към множеството ученици, съпровождащи в радостно ликуване Господ, Който влиза в Йерусалим. Както те, така и ние с висок глас възхваляваме Господ за всички видени от нас чудеса. Да, и ние също сме виждали, виждаме и до сега чудесата на Христос: как той води мъжете и жените до отказ от удобен за себе си живот и към пълно себепосвещаване в служба на страдащите; как Той дава мъжество на мъжете и жените да се противопоставят на насилието и лъжата, за да има място в света за истината; как Той насърчава мъжете и жените да правят, без да разгласят, добро на другите и да предизвикват помирение там, където има омраза, да градят мир там, където цари вражда.
Шествието е преди всичко радостното свидетелство, което ние даваме на Исус Христос, в Който стана видим за нас Божият Лик и благодарение на Който сърцето на Бог е отворено за всички нас. В Евангелието от Лука разказът за началото на шествието близо до Йерусалим е частично съставен на базата на буквалното описание на обреда за коронацията, с помощта на който, съгласно Третата книга Царства, Соломон, като наследник, бил облечен с царствеността на Давид (срв. 1 Цар 1, 33-35). По такъв начин процесията за Връбница е и процесия на Христос Царят: ние изповядваме царствеността на Исус Христос, признаваме Исус за Син Давидов, за истински Соломон – Цар на мира и справедливостта. Да Го признаем за Цар – това означава да Го приемем като Този, Който ни показва пътя, в Когото вярваме и Когото следваме. Това означава да приемаме всеки ден Неговото слово като най-значимия критерий за нашия живот. Това означава да виждаме в Него властта, на която да се подчиняваме. Подчиняваме Му се, защото Неговата власт е власт на истината.
Шествието с палмови клонки в ръце, както и тогава за учениците, е преди всичко израз на радост, защото можем да познаем Исус, защото Той ни позволява да бъдем Негови приятели и защото Той ни подари ключа на живота. Все пак тази изначална радост е и израз на нашето „да” на Исус и на нашата готовност да Го следваме, където и да ни поведе. Затова наставлението, прозвучало днес в началото на литургията, справедливо тълкува шествието и като символично представяне на онова, което наричаме „следване на Христос”. „Да вървим след Господ, та приобщени към благодатта на Неговия кръст, да станем участници във възкресението и живота” – казахме ние. В израза „да вървим след Христос” е описан целия християнски живот в неговата цялост. В какво се състои той? Какво конкретно означава този израз: „Да следвам Христос”?
В началото, с първите ученици, неговият смисъл бил много прост и директен: това означавало, че тези хора са решили да оставят своята професия, своите дела, целия си живот, за да вървят с Исус. Това означавало да започнат нова професия – професията на ученика. Основното съдържание на тази професия било да вървят с Учителя и изцяло да се доверяват на Неговото ръководство. По този начин следването се състояло в нещо външно и едновременно с това било много вътрешно. Външният аспект се състоял в това да следваш Исус в Неговите поклонничества през Палестина; вътрешният аспект бил една нова посока в живота, който вече не се насочвал към някаква делова активност, към занаят, с помощта на който да си осигуряваш насъщния хляб, нито пък към личната воля, а изцяло се състоял в предаване на себе си на волята на Другия. Да си под Негово разпореждане се превръщало оттук-нататък в смисъл на живота. Колко себеотрицание изисква това, отричане от това, което е твое, каква самоотверженост – можем да видим това много ясно в някои сцени от Евангелието.
Заедно с това обаче се изяснява и какво означава следването за нас и в какво е истинската му същност: става дума за вътрешната промяна на живота. Тя изисква повече да не се затварям в собственото си „аз”, считайки себереализацията за главния смисъл на живота си. Тя изисква доброволно да отдам себе си на Другия – заради истината, заради любовта, заради Бог, Който в Исус Христос ме води и ми сочи пътя. Става дума за фундаменталното решение повече да не смятам полезността и изгодата, кариерата и успеха за висша цел на своя живот и да призная истинските критерии – истината и любовта. Става дума за избора между живот само за себе си и живот за другите – заради великото дело. Нека никога не забравяме, че истината и любовта не са абстрактни ценности – те придобиха плът и кръв в Исус Христос. Следвайки Го, ние влизаме в служение на истината и любовта. Като отхвърляме самите себе си, ние печелим самите себе си.
Да се върнем към литургията и към палмовото шествие. За песнопение по време на литургията е предвиден псалм 24 (23), който в Израил бил песен, използвана по време на изкачването на храмовия хълм. В псалма се говори за вътрешното изкачване, чийто образ е външното изкачване, като още един път получаваме обяснение какво означава да се изкачваш с Христос: „Кой ще възлезе на планината Господня?” – пита псалмът, и посочва две главни условия. Тези, които ще се изкачат и наистина желаят да възлязат, да стигнат до истинската висота, трябва да са хора, търсещи Бог. Хора, които внимателно се оглеждат около себе си в търсене на Бог, в търсене на Неговия Лик. Скъпи млади приятели, колко важно днес е именно това: не си позволявайте просто да плавате по течението в живота; не се впечатлявайте от тези, които мислят, говорят и правят „всичко”. Опознавайте Бог и търсете Бог. Не позволявайте потребността за Бога да изчезне от душите ви. Желайте това, което е най-великото. Желайте да познаете Него – Неговия Лик…
Второто, изключително конкретно условие за изкачване се състои в следното: на святото място може да застане този, „чийто ръце са невинни и сърцето – чисто”. Невинните ръце – това са ръцете, неизвършващи насилие. Това са ръце, неопетнени от корупция и подкупи. Чисто сърце – кога е чисто то? Сърцето е чисто, когато не е лукаво и не е опетнено от лъжа и лицемерие. Това е сърце, което остава прозрачно като течаща вода, което не познава двуличието. Чисто остава сърцето, което не се потапя с опиянение в удоволствията, в което живее истинската любов, а не преходна страст. Невинните ръце и чистото сърце: ако следваме Исус ще се възвисим и ще се пречистим, което действително ще ни отведе към една висота, която е човешко предназначение: към приятелство със Самия Бог.
В псалм 24 (23), в който се говори за възлизането, завършва входа пред вратите на храма: „Подигнете, князе, своите порти, подигнете се, вечни порти, и ще влезе Царят на славата”. В старата литургия за Връбница свещеникът, приближавайки се към църквата, силно чукаше с основата на кръста в затворената врата, която при това почукване се отваряше. Това бе един прекрасен образ на тайната на самия Исус Христос, Който с дървото на Своя кръст, със силата на Своята любов, с която дарява Себе Си на нас, от името на света тропа на вратата на Бога; от името на света, който не успява да намери вход към Бога. С кръста Исус отвори вратата на Бога, вратата между Бог и хората. Сега тя е отворена. Но и от Своя страна Господ тропа със Своя кръст: Той тропа на вратите на света, на вратите на нашите сърца, които толкова често и в голямата си част са затворени за Бог. И ни говори например така: ако доказателствата, които ти е дал Бог в творението за Своето съществуване, са недостатъчни, за да се отвориш към него; ако словото на Писанието и посланието на Църквата те оставят равнодушни, тогава погледни Мен – Бог, Който прие мъченията заради теб, Който страда с теб от любов към теб, и ми се открий на Мен, твоя Господ и твоя Бог.
Нека този призив проникне още сега в нашите сърца. Господ да ни помага да отворим вратите на сърцата си, вратите на света, да Той, живият Бог, да може в Своя Син да дойде в нашето време, да влезе в нашия живот. Амин.

Папа Бенедикт ХVІ
1 април 2007 г., Връбница, площад „Св. Петър”
Превод:
www.catholic-news.bg

Новини: Проповеди

Коментари

Няма коментари

Оставете коментар