Catholic-news

1. В първото четиво прави впечаление силата на Петър и останалите Апостоли. На заповедта да мълчат и да не поучават повече в Исусовото име, да не известяват повече Неговото послание, те ясно отговарят: „Трябва да се подчиняваме на Бог, а не на човеците”. Не успяват да ги спрат нито това, че трябвало да бъдат бити, нито загубата на чест, нито отиването в затвора. Петър и апостолите смело и открито провъзгласяват онова, което били получили – Евангелието на Исус. А ние? Способни ли сме да носим Божието Слово в средата, в която живеем? Умеем ли да говорим за Христос, за това, което Той представлява за нас – в семейството, с хората, които са част от всекидневния ни живот? Вярата се ражда от слушането и укрепва в известяването.

2. Но да направим крачка напред: проповедта на Петър и апостолите не се състои само от думи. Верността към Христос засяга техния живот, който се променя, поема в нова посока, и именно със своя живот те ще дадат свидетелство на вярата и известяването на Христос. В Евангелието Исус три пъти моли Петър да пасе Неговото стадо и да го пасе с любов, и му предсказва: „Когато остарееш, ще простреш ръцете си, и друг ще те препаше и поведе, където не щеш” (Ив 21, 18). Тези думи са насочени преди всичко към нас, пастирите: ние може да се пасе Божието стадо, ако липсва съгласие да бъдеш воден от Божията воля, дори там, където не искаш, както и ако не сме готови да свидетелстваме за Христос, отдавайки се на другите безрезервно, без пресмятане, понякога дори с цената на живота. Но това важи за всички: Евангелието трябва да бъде проповядвано и свидетелствано. Всеки може да се запита: как аз свидетелствам за Христос със своята вяра? Имам ли смелостта на Петър и останалите Апостоли да мисля, избирам и живея като християнин, подчинявайки се на Бог? Разбира се, свидетелството на вярата има много форми, както в една голяма фреска има разнообразни цветове и оттенъци, и всички те са важни, дори тези, които не са явни. Във великия замисъл на Бог всеки детайл е важен, дори твоето и моето малко и скромно свидетелство, дори скритото свидетелство на този, който живее вярата си във всекидневните отношения в семейството, в работата, сред приятелите. Има светци всеки ден, „скрити” светци, един вид „средна класа на светостта”, както казваше един френски писател – онази „средна класа на светостта”, част от която можем да сме всички ние. Но в различни части на света има и такива, които страдат, като Петър и Апостолите, за делото на Евангелието; има такива, които отдават живота си, за да останат верни на Христос, с едно свидетелство, белязано с цената на кръвта. Нека всички добре помним: не е възможно да се известява Евангелието на Исус без конкретното свидетелство на живота. Всеки, който ни чуе и види, трябва да може да вижда в нашите постъпки това, което чува от устата ни, и да отдава слава на Бог! Идва ми на ум съветът, който Св. Франциск от Асизи давал на своите събратя: проповядвайте Евангелието, и ако е нужно – дори с думи. Да проповядваш с живота си – това е свидетелството. Несъответствието на верните и пастирите между това, което говорят и това, което правят, между думите и начина на живот, са заплаха за доверието в Църквата.

3. Но всичко това е възможно само при условие, че признаваме Исус Христос, защото Той е Този, Който ни призова, Който ни покани да вървим по Неговия път, Който ни избра. Да известяваме и свидетелстваме е възможно, само ако сме Му близки, точно както Петър, Иван и другите ученици в откъса от днешното Евангелие са около Възкръсналия Исус, в ежедневна близост с Него, като те добре знаят кой е Той, познават Го. Евангелистът подчертава, че „никой не смееше да Го попита: кой си Ти? Понеже знаеха, че е Господ” (Ив 21, 12). И това е важен пункт за нас – да живеем в дълбоки отношения с Христос, в интимността на диалога и живота, така, че да Го признаем като „Господ”. Да Го обожаваме! Откъсът от Откровение, който чухме, разказва за поклонението: всички ангели, всички творения, живи същества, старци се хвърлят ничком в обожаване пред престола на Бог и жертвения Агнец, Който е Христос, на Когото отдават хвала, чест и слава (срв. Откр 5, 11-14).
Би ми се искало всички да си зададем въпроса: ти, аз, обожаваме ли Господ? Отиваме при Бог само за да Го молим и да Му благодарим, или отиваме при Него също и за да Го обожаваме? Какво тогава означава да се обожаваш Бог? Това означава да се научиш да бъдеш с Него, да водиш диалог с Него, чувствайки, че Неговото присъствие е най-истинското, най-доброто, най-важното от всички. Всеки от нас в своя живот, съзнателно и понякога може би без да си дава сметка, има един добре дефиниран ред на нещата, които счита за повече или по-малко важни. Да обожаваш Господ означава да Му даваш мястото, което Той трябва да има; да обожаваш Господ, означава да твърдиш, да вярваш, но не просто на думи, че само Той управлява живота ни; да се обожаваме Господ, означава, че ние сме убедени пред Него, че Той е само Бог, Бог на нашия живот, Бог на нашата история.