Catholic-news

Днес в проповедта си на утринната Света Евхаристия Папа Франциск размишлява за това какво е надеждата за християнина, основавйки се на първото четиво за деня (Рим 8, 18-25). Папата подчерта уникалното измерение на християнската надежда, която не е оптимизъм. Творението „е подложено на преходност, затова християнинът живее напрежението между надеждата и робството. „Надеждата не разочарова, тя е сигурна“, каза Папата. Независимо от това не е лесно да бъде разбрана надеждата. Мислели сме, че да бъдеш човек на надеждата означава да бъдеш оптимист. Но не е така:
„Надеждата не е оптимизъм, тя не е способност да гледаме на нещата с онази добронамерена смелост и да вървим напред. Не,това е оптимизъм, не надежда. Също толкова малко надеждата е положителна нагласа спрямо нещата. Тези светли, позитивни хора… Това е добро, нали? Но не е надежда. Не е лесно да серазбере какво е надеждата. Казват, че тя е най-низшата от трите добродетели, тъй като се крие в живота. Вярата се вижда,усеща се, човек знае какво е тя. Любовта се изпитва, знаем какво е тя. Но какво е надеждата? В какво се състои нагласата на надежда? За да се приближим към това, можем в началото да кажем, че надеждата е риск, рискована добродетел, както казва свети Павел, добродетел на изпълнено с копнеж очакване да се яви Божият Син. Тя не е илюзия.“
Да имаш надежда означава точно това: „да се намираш в напрежение спрямо това явяване, тази радост, която ще изпълни устата ни със смях“. Свети Павел иска да подчертае, че надеждата именно не е оптимизъм, а нещо повече: „тя е нещо друго“. Първите християни са я рисували като котва: надеждата е била котва, заседнала здраво в брега на отвъдното. Така че нашият живот е път към тази „котва“:
„За мен възниква въпросът: в какво сме закотвени ние, всеки един от нас? Там, на брега на онзи така далечен океан ли сме закотвени или в някоя изкуствена лагуна, която сме си направили сами, с нашите правила, с нашето държание, с нашите графици, с нашите клерикализми, с нашите църковни практики, които не са църковни, нали? Дали сме закотвени там? Във всичко удобно, всичко сигурно? Това не е надежда. Където е закотвено сърцето ми, там, в тази изкуствена лагуна, с поведение, което наистина не може изобщо да се критикува…“
Свети Павел показва друг образ на надеждата: този на рождението. „Ние сме в очакване на това рождение“, каза Папата, „и надеждата е в тази динамика на даряване на живота“. Но първите плодове на Духа не се виждат. Въпреки че знаем, че Свети Дух работи в нас, сякаш е малко синапено зърно, „което обаче е пълно в себе си с живот, със сила и продължава, за да се превърне в дърво“. Духът действа като квас (срвн. Лк 13, 18-21). Затова действието на Духа не се вижда, въпреки, че го има. Ето защо трябва да молим за благодатта на надеждата:
„Едно е да живеем с надежда, тъй като сме спасени в надежда; друго е да живеем като добри християни и нищо повече. Да живеем в очакване на откровението или да живеем добре със заповедите, да сме закотвени на брега на отвъдното или да сме паркирали в изкуствената лагуна. Мисля за Мария, едно младо момиче. След като чува, че ще стане майка, нагласата и се променила и тя тръгва, помага и изпява онази възхвала. Когато една жена е бременна, тя е жена, но никога не е само жена: тя е майка. Надеждата има нещо от това. Тя ни променя в нагласата ни: ние сме ние, но не НИЕ сме ние. Ние сме ние, защото търсим отвъд, защото сме закотвени отвъд.“
Накрая Папата се обърна към група мексикански свещеници, които участваха в литургията по повод 25-годишнина от ръкоположението си: „Молете Божията Майка, майка на надеждата, така че годините ви да са години на надеждата, за да живеете като свещеници на надеждата, като дарявате надеждата си.“