Catholic-news

Кои са болните и отчаяните, за които говори Евангелието? Това не са само физически болните, куците, хромите, слепите, днешните серопозитивни. Исус ни разкрива една по-дълбока болест, единствената, истинската: греха, живота без Него, неверието. Дори да сме здрави физически, но тъжни, обезверени, за какво ни е всичко това? Само ако имаме смелостта да хвърлим живота си в дар, който трябва да изливаме върху другите, той не принадлежи на нас: той, животът, е получен дар, който трябва да бъде даряван. Ето защо Бог ни остави сиромасите – за да можем ние, отваряйки сърцето си, обятията си и живота си за тях, да се удивим, че сме добри, и да открием истинската си идентичност – да бъдем добри, кротки, милосърдни.
Страдащите ни помагат да се съсредоточим върху това кои сме наистина отвътре, карат ни да влезем отново в онзи мемориал, който е сърцето, където човек се трогва и плаче, страда и се бунтува, където рухва всяка форма и привидност, където всяка титла се изпарява и оставаш ти с това, което наистина си отвътре.
Един ден дойдоха в Общността една майка и един татко с дванадесетгодишното си дете инвалид. В един момент погледнах момчето, което се казва Франческо, и го попитах: „Франческо, щастлив ли си?“, а той ми отговори: „Да, много!“. Тогава погледнах в очите родителите и долових, че в този миг всички се си помислили едно и също нещо: кой е истинският болен? Разбрах, че този син е огромно богатство, защото подкопава нашата често печална дееспособност, нашето често празно вършене на много неща, нашия често угаснал поглед. С блясък в очите той ни каза: „Щастлив съм, много съм щастлив!“. Не знам колко днешни младежи – здрави, свободни, с автомобил, пари, всичко – могат да кажат, че са щастливи.
Колко много тъга има днес! Разбира се, ако съдим от човешка гледна точка, това е истинско „нещастие“, което изисква състрадание, но погледът на вярата ни кара да доловим, че болката и страданието са самото присъствие на Исус в семейството: ако го приемеш, се чувстваш спасен. Един ден една друга майка ме посети и ми каза: „Това момиченце, което вече е на шест години и никога не е прохождало, спаси нашия брачен съюз и нашето семейство“. Бяга гледали с очите на любовта, на вярата, на истината, забелязвайки в този тайнствен кръст още по-тайнствената светлина на възкресението. По време на една евхаристична служба преди няколко дни присъстваха няколко семейства на наши младежи. Един родител се помоли, като каза: „Благодаря Ти, Господи, защото първо чрез дрогата и след това чрез болестта на моя син, на нашия син, Ти възстанови и спаси нашето семейство!“. Това, което изглеждало като тежък кръст, се превърнало, благодарение на срещата с Исус, в инструмент за спасение. Свободата, на която се радва човекът, го води до понякога грешни или греховни избори, но Бог и от тези Свои деца умее да извлича спасение и обръщане, а от страданието на един болен в крайна фаза на СПИН – ведрина. Нашият Бог е Любов и очаква, чука на нашето сърце, докато не успее да го превземе и преобрази. Ние трябва да се ангажираме да живеем не сами, а с постоянното присъствие на Исус: Той ни помага да разбираме бедния, страдащия, болния и ни подтиква да му помагаме, да се размърдаме, да се откажем от нещо наше заради него; след това забелязваш, че се ражда вътре в теб една безкрайна радост.
Ние имаме нужда едни от други, защото да срещме радостта, означава да прегърнем кръста.

Майка Елвира,
основателка на Общност „Ченаколо“

Из „Лъчи от светлина. От сърцето на Майка Елвира“,
изд. „Фондация Комунитас“, София, 2014