Catholic-news

Папа Франциск каза днес в „Санта Марта“, че надеждата „е тази християнска добродетел, която имаме като голям подарък от Господа и която ни позволява да погледнем надалеч, над проблемите, болките, трудностите, над греховете ни“. Надеждата ни дава да видим красотата на Бога:
„Когато съм с някой човек, който има тази добродетел на надеждата и се намира в нехубав момент от живота си – било то болест или грижи за син или дъщеря, или за някой извън семейството, но притежава тази добродетел, така че сред болката той има проницателно око, има свободата да гледа по-нататък, все по-нататък. Това е надеждата. Това е пророчеството, което Църквата ни дарява днес: на жените и мъжете е нужна надежда, също и в разгара на всички проблеми. Надеждата отваря хоризонти, надеждата е свободна, не е робиня, тя винаги намира място, за да оправи ситуацията.“
Лицемерието и човешкото пресмятане „затварят сърцето, затварят свободата“, докато надеждата ни улеснява:
„Колко красиви са свободата, щедростта, надеждата на мъжа и жената от Църквата. А колко грозна е сковаността на жената и мъжа от Църквата, колко зло причинява тя, тази клерикална вкочаненост, която няма надежда. В тази година на милосърдието има два пътя: пътя на този, който има надежда в Божието милосърдие и знае, че Бог е баща. Бог прощава винаги и всичко. Отвъд пустинята е прегръдката на Отца, прошката. Има го и пътя на другите, които намират убежище в собственото си робство, в собствената си вкочаненост, и не знаят нищо за Божието милосърдие. Такива са били книжниците, те са учили, но науката им не ги е спасила.“
Папата разказа накрая отново за нещо, което му се случило през 1992 г. в Буенос Айрес, по време на Св. Литургия за болни. Тази история той вече бе разаказал при първия през понтификата си Ангел Господен, на 17 март 2013 г., (вж. catholic-news.bg).
Той бил слушал изповеди вече няколко часа, когато се приближила една много възрастна жена, „с очи, които гледаха отвъд, очи пълни с надежда“.
„И аз й казах: `Nonna (при нас така се казва на старите хора), искате да се изповядате ли?` Защото се готвех да ставам. `Да`. `Но вие нямате грехове.` А тя ми каза: `Отче, всички ние имаме грехове`. `Но може би Господ няма да ги прости`. `Бог прощава всичко`, каза ми тя. Бог прощава всичко. `А откъде знаете?`, попитах я аз. `Ако Бог не прощаваше всичко, света нямаше да го има.` Предвид тези двама души – свободния човек, изпълнен с надежда, което ти дава Божието милосърдие, и другия – затворения, легалиста, егоиста, роба на собствената си скованост – нека си спомним за урока, който ми даде тази стара жена – тя беше над 80-годишна португалка: Бог прощава всичко, той само чака да дойдеш по-близо.“