ПОСЛАНИЕ НА ПАПА ФРАНЦИСК ЗА ПОСТНОТО ВРЕМЕ ‘2017

10 февруари 2017, 10:25

„Скъпи братя и сестри,
Постното време е едно ново начало, път, който води към една сигурна цел – Пасхата на Възкресението, победата на Христос над смъртта. И този период винаги отправя към нас настойчив призив към обръщане: християнинът е призван да се обръща към Бог „от все сърце“ (Йоил 2, 12), та да не се задоволява с един посредствен живот, а да израства в приятелството с Господ Исус. Исус е верният Приятел, Който никога не ни оставя; защото дори и когато грешим, Той търпеливо очаква нашето завръщане при Него, и с това очакване Той показва Своето желание да прощава (вж. Проповед, 8 януари 2016 г.).
Постното време е подходящ момент за задълбочаване на духовния живот чрез освещаващите средства, които ни предлага Църквата: постът, молитвата и милостинята. В основата на всичко това е Божието Слово, което през този период сме призвани да слушаме и над което да размишляваме с по-голямо старание. Бих желал по един по-особен начин да се спра на притчата за богатия човек и бедния Лазар (срв. Лук. 16, 19-31). Нека допуснем този забележителен евангелски откъс да вдъхнови и нас, която ни предлага ключ към разбиране на това как трябва да постъпваме, за да придобием истинското щастие и вечния живот, съдържайки призив към искрено обръщане.

1. Другият човек е дар
Притчата започва с представяне на главните действащи лица, но бедният е този, който е описан по един по-детайлен начин: той се намира в отчайващо положение, няма сили да се изправи, лежи при вратата на богаташа и се храни с падащите от масата му трохи, цялото му тяло е покрито с язви, които кучетата идват да ближат (срв. Лук. 16, 20-21). С други думи – една мрачна картина, и един разбит и унижен човек.
Сцената става още по-драматична, ако се вземе под внимание това, че бедният се казва Лазар – име, изпълнено с обещания, което дословно означава „Бог помага“. Така че той не е анонимен персонаж, има ясно изразени черти и своя собствена житейска история. И докато за богаташа той е като невидим, за нас се превръща в почти близък човек, който има определен облик; и като такъв той става дар, едно неоценимо богатство, същество, пожелана и обикнато от самия Бог. Бог не го е забравил, макар конкретното му положение да е положение на отхвърлен човек (срв. Проповед, 8 януари 2016 г.).
Лазар ни учи, че другият човек е дар. Правилните отношения с хората се базират на изпълнено с благодарност признание за тяхната стойност. Също и бедният при вратата на богаташа не е някакво досадна бреме, а призив към покаяние и промяна на живота. Първият призив, съдържащ се в тази притча, е да отворим вратите на сърцето си за другия човек, защото всеки човек е дар, независимо дали е наш роднина или непознат бедняк. Постното време е подходящ период да отворим вратата за всеки нуждаещ се и да разпознаем в него или нея лика на Исус Христос. Всеки от нас среща такива хора по пътя си. Всеки един живот, който срещаме, е дар и заслужава да бъде приет, уважаван, обичан. Божието Слово ни помага да отворим очите си, за да приемем и обикнем живота, особено в онези случаи, когато този живот е слаб. Но за да можем да направим това, ние трябва да се отнесем много сериозно към онова, което Евангелието ни разкрива за богаташа.

2. Грехът ни прави слепи
Притчата ярко описва противоречието, в което се намира богатият (срв. ст. 19). Този човек, за разлика от бедния Лазар, няма име, определен е просто като «богатия». За неговото огромно богатство свидетелстват безкрайно пищното му облекло. По онова време пурпурът бил много скъп, по-скъп от златото и среброто, затова такива одежди били запазени само за божествата (срв. Йер. 10, 9) или царете (срв. Съд. 8, 26). Висонът пък бил специална ленена тъкан, придаваща на одеждата един сакрален характер. Освен това, богатството на споменатия човек има провокативен характер, доколкото ежедневно е изложено на показ, и това вече се е превърнало в навик: „Всеки ден пируваше бляскаво“ (Лук. 16, 19). Тук са налице всички признаци на драматичното поражение пред греха, което се осъществява на три етапа: любов към парите, суета и горделивост (срв. Проповед, 8 януари 2016 г.).
Свети апостол Павел пише, че „корен на всички злини е сребролюбието“ (1 Тим. 6, 10). То е главната причина за корупцията, първопричина за завистта, спречкванията и подозрението. Парите може да започнат да властват над нас, превръщайки се в тираничен идол (срв. Апостолическо насърчение Evangelii gaudium, 55). Вместо да бъдат средство, чрез което да правим добро и да проявяваме солидарност с другите, парите биха могли да подчиняват нас и целия свят на една егоистична логика, която не оставя място за любовта и става пречка за мира.
Притчата също така ни показва как алчността на богаташа го прави суетен. Той търси лично изразяване във външния си облик, в това да покаже на всички и всеки колко много може да си позволи. Но зад външността се крие вътрешна пустота. Животът му е затворник на външния, на най-повърхностния и най-преходния аспект на съществуването (срв. пак там, 62).
Най-ниската степен на моралната му деградация е горделивостта. Богатият се облича като цар, държи се като бог, забравяйки, че всъщност той е един смъртен. За човек, измъчван от жаждата за богатство, не съществува никой друг, освен собственото «аз», поради което и заобикалящите го хора се оказват извън неговото полезрение. Резултатът от привързаността към парите се превръща в своеобразна слепота: богатият не забелязва гладния бедняк, покрит с язви, проснал се в своето унижение на земята.
Като се вглеждаме в този човек, ние разбираме защо Евангелието дава такава сурова оценка на любовта към парите: «Никой не може да служи на двама господари: защото или единия ще намрази, а другия ще обикне; или към единия ще се привърже, а другия ще презре. Не можете да служите на Бога и на мамона» (Мат. 6, 26).

3. Божието Слово е дар
Евангелската притча за богатия и за Лазар ни помага да се добре за приближаващата Пасха. Литургията на Пепеляна сряда съдържа призив да преживеем нещо подобно на това, което преживял богатият по един драматичен начин. Когато посипва пепел върху главата на вярващия, свещеникът три пъти повтаря: «Помни, че си прах и в прах ще се превърнеш». А, всъщност, и двамата – и богатият, и бедният, умират, като най-важната част от притчата се разиграва на онзи свят. И двамата се убеждават в това, че «понеже нищо не сме донесли на света, явно е, че не можем и нищо да изнесем» (1 Тим. 6, 7).
Ние също можем да наблюдаваме случващото се от другата страна на земния живот, където богатият влиза в един продължителен диалог с Авраам, когото нарича «отче» (срв. Лук. 16, 24, 27), показвайки по този начин своята принадлежност към Божия народ. Този детайл прави живота му да изглежда още по-непоследователен – тъй като до момента нищо не е казано за отношенията му с Бог, а сега става ясно, че в живота му изобщо не е имало място за Бог, доколкото единственият му бог е бил самият той.
Сред адските мъки богатият разпознал Лазар и изразил желание бедният човек да облекчи страданията му с малко вода. Това, за което сега моли Лазар, преди можел да го стори той самият, но така и никога не го направил. И Авраам му обяснява: «Чедо, спомни си, че ти получи вече доброто си приживе, а Лазар – злото: сега пък той тук се утешава, а ти се мъчиш» (Лук. 16, 25). На онзи свят се установява своеобразно равновесие, и бедствията от земния живот биват компенсирани със задгробно блаженство.
Но това не е краят на притчата, в нея се съдържа послание към всички християни. Защото богатият, който има все още живи братя, моли Авраам да изпрати при тях Лазар да ги предупреди, на което Авраам отговаря: «имат Мойсей и пророците: нека ги слушат“ (Лук. 16, 29), след което парира възражението на събеседника си: «ако Мойсей и пророците не слушат, то и да възкръсне някой от мъртвите, няма да се убедят» (Лук. 16, 31).
Така става ясно кой е истинският проблем на богаташа: първопричината за всички негови проблеми е неумението му да слуша Божието Слово. Именно затова той изгубил любов към Бог, а след това започнал да пренебрегва и ближните. Божието Слово е действена сила, способна да смаже инерцията на човешките сърца и отново да ги обърне към Бог. От друга страна, този, който затваря сърцето си и не приема Бог да му говори, няма да приеме и дара на ближния.
Скъпи братя и сестри! Постното време е благоприятен период за обновление, за среща с Христос, за живот в Неговото Слово, в светите тайнства и в ближния. Изложен на изкушенията на изкусителя през четиридесетте дни в пустинята, Господ ни показва пътя, по който трябва да тръгнем. Светият Дух ни води по пътя на истинското покаяние, за да преоткрием дара на Божието Слово, да се очистим от заслепяващия ни грях и да служим на Христос в лицето на нашите най-нуждаещи се ближни. Призовавам всички вярващи да дадат свидетелство за това духовно обновление, като участват в различните кампании през Постното време, които ще се проведат във всички части на света от многобройни църковни организации, за усъвършенстване културата на срещата сред цялото човешко семейство. Да се молим един за друг, та бидейки съучастници на удържаната от Христос победа, да сме готови да отворим вратите си за бедните и слабите. Само по такъв начин ще можем да преживеем в пълнота пасхалната радост и да свидетелстваме за нея“.

Дадено във Ватикана, 18 октомври 2016 г.,
на празника на св. Лука евангелист
+ Франциск

РЕДАКЦИОННА БЕЛЕЖКА:
Информационните материали, публикувани в WWW.CATHOLIC-NEWS.BG не са авторски статии на редакцията, а са информации и/или коментари, публикувани в реномирани чуждестранни католически издания. Ако възникнат претенции или определено отношение към публикуваната информация, съответните доволни/недоволни лица следва да се обръщат към източниците на тази информация, които коректно сме посочили, или към участниците в самите събития, за които ние само информираме!

Новини: Ватикана

Коментари

Няма коментари

Оставете коментар