„Откачената от гробищата“

4 ноември 2017, 19:11

Автор: Катарина Бранднер

Сигурна съм, че всеки от нас има подобна представа за самотните възрастни женици по гробищата, които си говорят, палят свещи, може дори на разни гробове, и изглеждат съвсем потънали в света на мъртвите. Имам такъв един много отдавнашен спомен и образи на хора в главата, които по някакъв начин винаги ги е имало на красивия гробищен парк, където е гробът на родителите ми, и всякога съм имала чувство, че тези хора са самотни, изгубени, затворени в миналото и някак „откачени“. Да ходят всеки ден на гробища, повечето вече недобре с краката, и там, според мен, да им е нужно и да прекарват много време. Да не искат да си тръгват бързо, като нас, децата, а да отиват често и за дълго.
„Преди“ е било така, мислела съм винаги, по-рано означаваше срам и притеснение да се показва почит и отдаденост, да се показва, че имаш красив гроб, че се грижиш за него, че го поддържаш. Някога трябваше да се прави, днес вече не се прави така, от благоразумие, си мислех.
Това, което никога не си бях помисляла: колко освобождаващо, успокояващо, болезнено и въпреки това добре е да се прави това. Колко малко съм разбирала, че „Преди“ може би е означавало да не се крият тъгата, болката и самотата, а да се показват, да се интегрират в живота, също да се даряваш и да не трябва да функционираш. „Преди“ след първите месеци на траур още една година се носеше черна лента на ръката, като вдовица или когато бяха починали деца, като външен знак за вътрешната борба. Всеки можеше да разбере, да възприеме, да съчувства, да не очаква да участваш в обществения живот, да се смееш, да бъбриш, да се присъединяваш, освен в случаите, когато си го искал. Понякога си мисля, че днес просто сме загубили това. Защото всичко трябва по-бързо да продължи отново. За съжаление. Защото съчувствието често е кратко, а скръбта дълга.
Колко често сега, след смъртта на моята малка дъщеря, ме тегли към гробищата, колко много часове прекарвам там, как се улавям пак и пак да паля свещи на един стогодишен детски гроб наблизо, защото очевидно на него вече никой не идва.
Може би „откачените стари женици“ съвсем не са луди. Може би те са единствените, които са в състояние да направят място за скръбта си, независимо от това какво ще кажат другите. Те сигурно могат нещо, което ние като общество сме загубили, откакто смъртта вече не е вездесъща и в много случаи може да бъде избегната. Те навярно са разбрали и са усетили колко добре може да ти бъде да се погрижиш за гроб, да имаш едно място за нищо друго освен за спомен, да имаш място, което в някои дни е сякаш единственото място, на което да не се чувстваш не на място. Може би трябва по-често да се учим от тях, а не да им се присмиваме.
И ако някой ме види да се разхождам на гробището в Хицинг с лейка и саксии с цветя и с толкова много свещи, моля не се смейте, а се усмихвайте. Защото е добре да си така.

Маг. Катарина Бранднер е епископски медиен сътрудник на епархия Санкт Пьолтен. През 2016 г. дъщеричката й Фелицитас се ражда с множество увреждания и умира на десет месеца от белодробна недостатъчност.

(kath.net)

Новини: Хроника

Коментари

Няма коментари

Оставете коментар