Папа Франциск: Литургията е молитва! (пълен текст)

17 ноември 2017, 18:15

Публикуваме текста на вероучителната беседа, произнесена от папа Франциск по време на генералната аудиенция, състояла се във Ватикана на 15 ноември 2017 г.

Светата литургия – 2. Литургията е молитва

Скъпи братя и сестри, добър ден!
Продължаваме с катехизисите за светата литургия. За да проумеем красотата на евхаристичното богослужение, бих желал да започна с един много прост аспект: литургията е молитва; нещо повече – тя е молитва, която превъзхожда другите, най-висшата, най-възвишената, и в същото време – „най-конкретната“. Всъщност, тя е среща на любов с Бог посредством Неговото Слово и Исусовото Тяло и Кръв. Това е среща с Господ.
Преди това обаче трябва да дадем отговор на един въпрос. Какво всъщност е молитвата? Тя е преди всичко диалог, лично отношение с Бог. И човекът е бил сътворен като същество, намиращо се в лично отношение с Бог, което открива своето пълно осъществяване само в срещата със своя Творец. Пътят на живота отвежда към окончателната среща с Господ.
Книгата Битие разказва, че човекът е бил сътворен по образ и подобие на Бог, Който е Отец, Син и Свети Дух – едно съвършено отношение на любов, представляващо единство. Оттук можем да разберем, че всички ние сме били създадени, за да влезем в едно съвършено отношение на любов, в едно безспирно взаимно отдаване и приемане, за да можем по този начин да достигнем до пълнотата на собственото си съществуване.
Когато при горящата къпина Мойсей приема повика на Бог, Той му открива името Си. И какво отговаря Бог? „Аз съм вечно Съществуващият“ (Изх. 3, 14). Този израз, в своя оригинален смисъл, изразява присъствие и благосклонност. В действителност, веднага след това Бог добавя: „Господ, Бог на отците ви, Бог Авраамов, Исааков и Яковов“ (ст. 15). По същия начин и Христос, когато призовава Своите апостоли, той ги поканва да останат с Него. Тази следователно е най-голямата благодат: да можеш да изпиташ, че литургията, Евхаристията е привилегированият момент да останеш с Исус, а чрез Него – с Бог и с братята.
Както при всеки един истински диалог, да се молиш означава също да умееш да оставаш в тишина – в диалозите има моменти на тишина, – в тишина заедно с Исус. И когато отиваме на литургия, може би пристигаме пет минути по-рано, и започваме да си бъбрим с този, който е до нас. Но това не е момент за бърборене: това е момент на тишина, с цел да се подготвим за диалога. Това е момент да се съсредоточим в сърцето си, за да се подготвим за срещата с Исус. Тишината е много важна! Спомнете си онова, което ви казах миналата седмица: не отиваме на представление, а отиваме да се срещнем с Господ, и именно тишината ни подготвя и ни придружава. Да останем в тишина заедно с Исус. И от тайнственото мълчание на Бог извира Неговото Слово, което намира отзвук в нашето сърце. Самият Исус ни учи как в действителност е възможно „да останем“ с Отца и ни го показва със Своята молитва. Евангелията ни показват Исус, Който се оттегля на усамотени места да се моли. Учениците, виждайки това негово интимно отношение с Отец, чувстват желание и те да участват, и Го молят: „Господи, научи ни да се молим“ (Лук. 11, 1). В първото четиво в началото на аудиенцията чухме Исус да отговаря, че първото необходимо нещо, за да можем да се молим, е да умеем да казваме „Отче“. Да бъдем внимателни: ако аз не съм способен да казвам „Отче“ на Бог, не съм способен да се моля. Трябва да се научим да казваме „Отче“, което означава да оставаме със синовна близост в Неговото присъствие. За да можем обаче да се научим на това, трябва смирено да признаем, че имаме нужда да бъдем обучени, и простичко да кажем: „Господи, научи ни да се молим“.
Това е първата точка: да бъдем смирени, да се припознаем като синове, да отдъхваме в Отца, доверявайки Му се. За да влезем в Небесното Царство е необходимо да станем малки като децата. В такъв смисъл, че децата умеят да се доверяват, знаят, че някой ще се погрижи за тях, че някой ще ги нахрани, че някой ще ги облече, и т. н. (срв. Мат. 6, 25-32). Това е първото отношение: доверие и близост, както детето с родителите – да знаеш, че Бог си спомня за теб, че се грижи за теб – за теб, за мен, за всички.
Втората предпоставка, самата тя детска, е да се допускаме да бъдем изненадани. Детето винаги задава хиляди въпроси, защото иска да открие света, и се удивлява дори от малки неща, защото всичко е ново за него. За да влезем в Царството Небесно трябва да допуснем да бъдем удивлявани. В отношенията си с Господ, в молитвата – питам ви – оставяме ли се да бъдем удивени или мислим, че молитвата е говорене с Бог, както правят папагалите? Не, тя означава да се довериш и да отвориш сърцето си, за да допуснеш да бъдеш удивен. Допускаме ли да бъдем изненадвани от Бог, Който е винаги един Бог на изненадите? Защото срещата с Господ винаги е една жива среща, не някаква среща в музея. Става дума за жива среща, ние отиваме на литургия, а не в музея. Отиваме на жива среща с Господа.
В Евангелието се разказва за някакъв Никодим (Ив. 3, 1-21) – стар човек, от овластените в Израил, който отива при Исус, за да Го познае. И Господ му говори за необходимостта „да се роди отново свише“ (срв. ст. 3). Какво означава това? Можем ли да се „родим отново“? Възможно ли е отново да изпитваме вкуса, радостта, удивлението от живо та, когато сме изправени пред толкова много трагедии? Това е основополагащ въпрос за нашата вяра и това е желанието на всеки вярващ – желанието да се роди отново, радостта да започнем отново. Имаме ли това желание? Има ли всеки от нас волята да се ражда непрестанно отново, за да се среща с Господ? Вие имате ли това желание? Всъщност то лесно може да бъде изгубено поради участие в много дейности и приоритетни проекти, като накрая остава малко време и ние губим поглед върху онова, което е фундаментално: нашия сърдечен живот, нашия духовен живот, живота ни, който среща с Господа в молитвата.
В действителност Господ ни изненадва, показвайки ни, че ни обича дори и в нашите слабости. „Исус Христос […] е омилостивение за нашите грехове, и не само за нашите, но и за греховете на целия свят“ (1 Ив. 2, 2). Този дар, източник на истинска утеха – Господ винаги ни прощава – той е една истинска утеха, дар, който ни е даден чрез Евхаристията; онзи сватбен пир, на който Годеникът среща нашата крехкост. Мога ли да кажа, че когато се причастявам по време на литургията, Господ посреща моята крехкост? Да! Можем да го кажем, защото е вярно! Господ среща нашата крехкост, за да ни отведе при първоначалното ни призвание – да сме образ и подобие на Бог. В това се състои същността на Евхаристията, това е молитвата.

Източник: Светият Престол
Превод: © www.catholic-news.bg

КЪМ ЦИКЪЛА ОТ КАТЕХИЗИСИ НА ПАПА ФРАНЦИСК ЗА СВЕТАТА ЛИТУРГИЯ:
Светата Литургия – 1. Въведение >>>>>>

Коментари

Няма коментари

Оставете коментар