Папа Франциск: „Изповядай собствените си грехове, а не греховете на другите“ (пълен текст)

4 януари 2018, 14:41

Публикуваме пълния текст на катехистичната беседа на папа Франциск по време на генералната аудиенция от вчера. Това е шеста поредна беседа от катехистичния цикъл за светата литургия.

Светата литургия – 6. Актът на покаяние

Скъпи братя и сестри, добър ден!
Подновявайки катехизисите за евхаристичното богослужение, днес ще разгледаме акта на покаяние в рамките на началните обреди. В своята простота той насърчава една нагласа, с която пристъпваме към отслужване на светите тайни, като изповядваме пред Бог и братята своите грехове, признавайки, че сме грешници. Призивът на свещеника всъщност е отправен към цялата молитвена общност, защото всички сме грешни. Какво би могъл да дари Господ на човек, който вече има едно самоуверено сърце, изпълнено с убеденост в собствения успех? Нищо, защото заслепеният е неспособен да приеме прошка, бидейки убеден в своето полагащо му се оправдаване. Нека се замислим над притчата за фарисея и митаря, където само вторият – митарят – се връща вкъщи оправдан, сиреч опростен (срв. Лк. 18, 9-14). Който е наясно със своите собствени падения и свежда очи със смирение, той чувства върху себе си милосърдния поглед на Бог. От опит знаем, че само онзи, който умее да признава грешките си и иска прошка, той именно получава разбирането и опрощението от страна на другите.
Мълчаливото вслушване в гласа на съвестта позволява да признаем, че нашите мисли са далеч от божествените мисли, че нашите думи и действия често са светски, следователно – водени от преценки, противни на Евангелието. Ето защо в началото на литургията извършваме всеобщ акт на покаяние посредством една формула на обща изповед, произнесена в първо лице, единствено число. Всеки изповядва пред Бог и пред братята, „че много е съгрешил, с мисли, думи, дела и опущения“. Да, също и опущения, тъй като съм пропуснал да сторя доброто, което е трябвало да направя. Често си мислим, че сме много добри, защото – да речем – „не съм сторил зло на никой“. В действителност, не е достатъчно да не правим зло на ближния си, нужно е да изберем да правим добро, като улавяме подходящите моменти да даваме добро свидетелство, че сме ученици на Исус. Добре е да се подчертае, че изповядваме, че сме грешни както пред Бог, така и пред братята: това ни помага да проумеем измерението на греха, който, като ни отделя от Бог, ни отделя също и от нашите братя, и обратното. Грехът реже: той прекъсва връзката с Бог и връзката с братята, връзката в семейството, в обществото, в общността: грехът винаги отрязва връзката, разделя, отделя.
Думите, които изричаме с уста, са придружени от жеста на удряне в гърдите, като признаваме, че съм сгрешил по моя вина, а не по вина на другите. Често обаче се случва така, че поради страх или срам, сочим обвинителен пръст към другите. Трудно е да признаем, че сме виновни, но би било добре да го изповядаме искрено. Изповядай собствените си грехове. Спомням си един анекдот, в който се разказваше за един стар мисионер и за една жена, която дошла да се изповядва, която започнала да изброява грешките на съпруга си. След това продължила да разказва за грешките на свекървата, а накрая – грешките и на останалите близки. В един момент изповедникът и казал: „Кажете ми, госпожи, приключихте ли? – Много добре: приключихте с греховете на останалите. Хайде сега започнете да ми разказвате за вашите“. Нека казваме собствените си грехове!
След изповядването на греха призоваваме Блажена Дева Мария, ангелите и светците да молят Господ за нас. Също и в това отношение е скъпоценно общението на светците – сиреч, застъпничеството на онези „приятели и образци в живота“ (Предисловие за 1 ноември) ни подкрепя по пътя към пълното общение с Бог, когато грехът ще бъде окончателно унищожен.
Освен в „Изповядвам“, актът на покаянието може да бъде извършван с други формули, например: „Помилвай ни, Господи / Съгрешихме пред Тебе. / Яви ни, Господи, Твоята милост, / и дари ни Твоето спасение“ (вж. Пс. 123,3; 85,8; Йер. 14, 20). Особено в неделите може да се прави благословията и поръсването с вода като възпоменание за Кръщението (срв. ORMG, 51), което премахва всички грехове. Също така е възможно като част от акта на покаянието да се пее Kyrie eléison : с древния гръцки израз ние възхваляваме Господ – Kyrios – и молим за Неговото милосърдие (пак там, 52).
Свещеното Писание ни предлага светли примери на „каещи“ се фигури, които се връщат обратно към себе си, след като са извършили грях, и намират смелостта да свалят маската и да се открият за благодатта, която обновява сърцето. Нека си спомним за цар Давид и думите, приписвани на него в псалма: „Помилвай ме, Боже, по голямата си милост; и по многото си щедрости, заличи беззаконията ми“ (51, 3). Нека си спомним за блудния син, който се връща при бащата; или за възгласа на митаря: „О, Боже, смили се над мен, грешния“ (Лк. 18, 13). Да не забравяме също и св. Петър, и Закхей, и жената самарянка. Да се измерваме с крехкостта на пръстта, от която сме били създадени, е опитност, която ни укрепва: давайки ни възможност да се справим със слабостта си, тя отваря сърцето ни за действието на божественото милосърдие, което преобразява и обръща. Именно това правим по време на акта на покаянието в началото на литургията.

Превод: © www.catholic-news.bg

Коментари

Няма коментари

Оставете коментар