С благоговение пред най-святото

23 юни 2019

В книгата Откровение св. Иван разказва, че като видял и чул показаното му, паднал и се поклонил пред нозете на Ангела Божи (вж. Откр. 22, 8). Да паднеш по лице или на колене в смирено поклонение пред величието на Божието присъствие – по този начин в Израил било прието да се изразява почит пред лицето Господне. По същия начин, в Третата книга Царства се казва: „След като Соломон произнесе към Господа цялата тая молитва и молба, както бе коленичил, стана пред жертвеника Господен, с ръце прострени към небето. И, изправен, благослови цялото събрание израилтяни“ (3 Цар. 8, 54-55). Оттук става ясно в каква поза е бил царят по време на молитвата: стоял е на колене пред олтара.
Същата тази традиция се запазва и в Новия завет, където виждаме Петър, падащ на колене пред Исус (вж. Лук. 5, 8); Яир, умоляващ за излекуването на дъщеря си (Лук. 8, 41); самарянина, който се извърнал, за да благодари на Господ, както и Мария, сестрата на Лазар, молеща за дара на живота за брат си (Ив. 11, 32). Същата реакция на падане по лице в изумление пред божественото присъствие и откровение е характерна и за цялата книга Откровение (Откр. 5, 8. 14 и Откр. 19, 4).
Тази традиция била тясно свързана с убеждението, че светият храм в Йерусалим е жилище на Бог, и затова в него чрез жестове на тялото трябвало да се дава израз на дълбоко чувство на смирение и благоговение пред присъствието на Господ.
Също и в Църквата: дълбокото убеждение в истинното и реално присъствие на Господ в евхаристичните дарове, както и разпространилата се практика за съхраняване на Светото Причастие в дарохранителница, допринесли за укрепването на обичая на коленопреклонението като жест на смирено поклонение пред Господ в Евхаристията.
Накрая, Тридентският събор, говорейки за реалното присъствие на Христос в евхаристичните дарове, провъзгласява, че „в най-великото тайнство, каквото е Пресветата Евхаристия, след преосъществяването на хляба и виното, под видовете на тези осезаеми вещества истинно, реално и същностно присъства нашият Господ Исус Христос – истински Бог и истински Човек“ (DS 1651).
Още по-рано св. Тома от Аквино определя Евхаристията като “latens Deitas” (лат. „скрито божество“ – вж. „Химни“). Вярата в реалното присъствие на Христос в Евхаристията тогава вече е представлявало сърцевината на учението на Католическата Църква и е било неизменна част от католическото самоопределяне. Ясно било, че няма как да се гради Църквата, ако дори с малко тази вяра бъде изкривена или изопачена.
Като следствие, Евхаристията, преосъщественият в Тялото Христово хляб и преосъщественото в Христова кръв вино, Бог сред нас, трябва да се приема с изумление, с величайше благоговение и със знаци на смирено поклонение. В тази връзка папа Бенедикт XVI припомня думите на св. Августин: „Никой да не вкусва тази Плът, преди да и се поклони…; съгрешаваме, ако не се покланяме“ („Enarrationes in psalmos“, 89, 9; CCLXXXIX, 1385). При това папа Бенедикт XVI подчертава: „Приемането на Евхаристията означава потапяне в състоянието на поклонение пред Този, Който бива приеман. Защото само в поклонението е видно дълбокото и истинско приемане“ („Sacramentum caritatis“, п. 66).
Изучаването на тази традиция с цялата своя очевидност ни показва, че жестовете и разположението на тялото и духа, които насърчават мълчанието, съсредоточаването, смиреното осъзнаване на собствената ни мизерия пред безкрайното величие и святост на Този, Който идва на среща с нас в евхаристичните дарове, с времето започнаха да се възприемат като нещо, което се подразбира от само себе си, като нещо задължително. За най-добра форма на израз на човешка почит към евхаристичния Господ се смятал примера на св. апостол Петър, който, както разказва Евангелието, паднал на колене пред Господ и възкликнал: „Иди си от мен, Господи, защото съм грешен човек“ (Лук. 5, 8).
И въпреки всичко, принудени сме да констатираме постепенно отпадане на тази практика в някои църкви, а техните пастири не само че допускат вярващите да се причастяват със Светата Евхаристия в изправено положение, но дори и премахнаха от храмовете почти всички скамейки за преклонение, като по този начин принудиха вярващите да седят или стоят прави дори тогава, когато свещеникът въздига евхаристичните дарове за поклонение. Странно е, че подобни решения се вземат от епархийни литургисти или отделни енористи, без каквито и да било консултации с вярващите, и това днес, когато в толкова много кръгове с такова невежество се говори за демокрация в Църквата.
В същото време, спирайки се на причастяването в ръка, трябва да признаем, че тази практика бе въведена противозаконно и твърде бързо в някои църковни кръгове, като по този начин бе изопачена предишната многовековна практика, а новата бе въведена като правило цялата Църква. В оправдание на тази подмяна се казва, че тази форма повече била съответствала на Евангелието и древната традиция на Църквата.
Действително, причастяването би могло да става както в уста, така и в ръка, тъй като тази част на тялото по нищо не отстъпва по достойнство на първата. Някои, които оправдават причастяването в ръка, се позовават на думите на Исус: „Вземете, яжте“ (Мк. 14, 22; Мат. 26, 26). Само че каквито и аргументи да привеждат нейните поддръжници, не бива да си затваряме очите пред последиците, до които би довело възприемането на подобна практика в много региони по целия свят. Тя води след себе си до постепенно и все по-задълбочаващо се отслабване на чувството на благоговение пред свещените евхаристични дарове – нещо, което и предишната форма не съумя да опази по-добре. Вместо благоговение, днес се усеща тревожна липса на съсредоточение и дух на всеобщо невнимание. Често можем да видим как причастяващи се се връщат по местата си така, все едно нищо необичайно не се е случило. Най-разсеяни са децата и подрастващите. Мнозина пристъпват към Евхаристията без надлежната сериозност и вътрешна тишина, които би трябвало да са знак за присъствието на Бог в душата.
Освен това, случват се и злоупотреби, като например когато някой отнесе Хостията със себе си, за да си я запази като сувенир, за да я продаде, или още по-лошо – да я оскверни в сатанински ритуали. Подобни ситуации вече са се случвали. Дори след големи богослужения, в това число и в Рим, неведнъж са били намирани паднали на земята осветени хостии.
Тази ситуация трябва да ни накара да се замислим не само върху сериозния проблем със загубата на вяра, но и върху оскърблението и обидите, които нанасяме на Господ, Който милостиво идва да се срещне с нас, за да ни уподоби на Себе Си, за да намери отражение в нас светостта на Бог. Папа Бенедикт говори за необходимостта не просто да разберем истинското и дълбоко значение на Евхаристията, но и да и служим с достойнство и благоговение. Той говори за това, че трябва да осъзнаем важността „на жестовете и позата, каквато например е коленопреклонението, в най-значимите моменти от евхаристичната молитва (“Sacramentum caritatis”, 65)…
Струва ми се, че е дошло време да оценим по достойнство древната практика и да преразгледаме, а ако е необходимо – и да прекратим днешната, която, в действителност, не е била предвидена нито в конституцията “За свещената литургия“ на Втория Ватикански събор („Sacrosantum concilium“), нито самите съборни отци, но бе въведена впоследствие противозаконно в някои страни. Днес, повече от всякога, е необходимо да се помогне на вярващите да обновят живата вяра в реалното присъствие на Христос в евхаристичните Дарове, с цел да бъде подкрепен църковния живот и да бъде защитен от опасните изкривявания на вярата, които продължават да водят до все по-усложняваща се ситуация…

Епископ Малкълм Ранджич,
секретар на Конгрегацията за божествения култ и дисциплината на тайнствата
Предговор към книгата на еп. Атаназиус Шнайдер „Dominus Est“

Превод: catholic-news.bg

Коментари

Няма коментари

Оставете коментар