Catholic-news

На 25 май 2025 г. папа Лъв XIV отслужи тържествена света литургия в катедралата на Рим – Латеранската базилика. По време на богослужението той официално седна на престола (катедрата) на Римския епископ, който се намира именно в този храм, скъп за всички католици по света като „майката на всички църкви“.
По-долу публикуваме пълния текст на проповедта, която Светият Отец произнесе пред вярващите в Латеранската базилика.

Отправям сърдечен поздрав към присъстващите господа кардинали, по-специално към кардинал-викария, към аусилиарните епископи, към епископите и към скъпите свещеници – енористи, енорийски викарии и всички, които по някакъв начин сътрудничат в пастирската грижа за нашите общности, както и към дяконите, към монасите и монахините, към светските власти и към всички вас, скъпи верни.
Римската църква е наследник на велика история, чиито корени са в свидетелството на св. Петър, св. Павел и многобройните мъченици, като има една мисия, видима много добре от надписа на фасадата на тази катедрала – да бъде Mater omnium Ecclesiarum, Майка на всички Църкви.
Папа Франциск често ни призоваваше да размишляваме върху майчините измерения на Църквата (вж. Апостолическо насърчение Evangelii Gaudium, 46-49. 139-141; катехизис от 13 януари 2016 г.), както и върху характеристиките, които са и’ присъщи: нежност, готовност за саможертва и онази способност за изслушване, която позволява не само да придружава, но често и да предвижда нуждите и очакванията, преди те да са намерили външен израз. Да си пожелаем тези качества да увеличават своето присъствие и сред Божия народ, включително тук, в нашето голямо диоцезално семейство – във вярващите, в пастирите, в мен най-вече. Четивата, които чухме, биха могли да ни помогнат да разсъждаваме върху тези качества.
В Деянията на Апостолите (вж. 15, 1-2. 22-29) по-специално се разказва как първата общност се е справила с предизвикателството от отварянето на евангелското известие към езическия свят. Не е бил лесен процес – изисквал е много търпение и взаимно изслушване. Такъв бил случаят най-вече с общността в Антиохия, където братята, разговарящи, та дори и спорещи помежду си, успели да решат въпроса. След това обаче Павел и Варнава отишли до Йерусалим. Те не взели решението на своя глава – искали са да бъдат в общение с Църквата-майка и точно към нея се отправили със смирение.
Там те намерили Петър и останалите апостоли, които били готови да ги изслушат. Това било началото на един диалог, който в крайна сметка довел до правилното решение. Като признали трудностите, с които се сблъсквали новопокръстените, те се съгласили да не им налагат прекомерни тежести, а да се ограничат в изискванията си до най-същественото (срв. Деян. 15, 28-29). По този начин онова, което може би изглеждало проблем, се оказало за всички един удобен случай за размишление и израстване.
Библейският текст обаче ни казва нещо повече, отивайки отвъд богатата и интересна човешка динамика на събитието.
Виждаме го в думите, които братята от Йерусалим отправят в писмо до събратята си в Антиохия, в което им съобщават за взетите решения. Те пишат: „Угодно бе на Светия Дух и на нас“ (вж. Деян. 15, 28). С други думи, те подчертават, че най-важната част от това събитие, което прави възможно да се случи всичко останало, това е вслушването в гласа на Бог. По този начин те ни припомнят, че общението се гради най-вече „на колене“, в молитвата и в непрестанния ангажимент за обръщане. Защото само по този начин всеки от нас може да чуе в себе си гласа на Духа, който вика: „Абба, Отче“ (Гал. 4, 6) и – като последица от това – изслушването и разбирането на другите като наши братя.
Евангелието също ни повтаря това послание (срв. Ив. 14, 23-29), като ни уверява, че в изборите, които правим през живота си, не сме сами. Духът ни подкрепя и ни посочва пътя, който да следваме, „като ни научи“ и „ни напомни всичко“, което ни е говорил Исус (срв. Ив 14, 26).
Най-напред Духът ни учи на думите на Господа, като ги вписва дълбоко в нас, подобно на библейския образ на писания закон върху каменните плочи, но в сърцата ни (срв. Йер. 31, 33). Този дар ни помага да израстваме, докато станем „писмо Христово“ (срв. 2 Кор. 3, 3) един за друг. И наистина е точно така: ние сме толкова по-способни да известяваме Евангелието, колкото повече се оставим да бъдем превзети и преобразени, позволявайки на силата на Духа да ни очисти вътрешно, да направи думите ни семпли, желанията ни – достойни и чисти, действията ни – щедри.
И тук в играта влиза един друг глагол – „напомням“. Ще рече – да започнем отново да размишляваме в сърцата си над онова, което сме преживели и научили, за да достигнем в по-голяма дълбочина до значението му и да изпитаме неговата красота.
В тази връзка мисълта ми се насочва към процеса на изслушване, през който Римският диоцез преминава през тези години – процес на различни нива: изслушване на заобикалящия свят, с цел да се отговори на неговите предизвикателства, както и вслушване вътре в общността – за да бъдат разбрани нужните и да бъдат насърчени мъдри и пророчески инициативи за евангелизация и милосърдни дела. Това е едно трудно пътуване, в това число и в момента, което се опитва да обхване една много богата, но също и много сложна реалност. Но е достойно за историята на тази Църква, която толкова много пъти е показвала, че умее да мисли „с голям размах“, като безстрашно се впуска в смели планове и се справя с нови предизвикателни сценарии. Това е и доказателство за големия мащаб на работата, с който целият диоцез, особено тези дни, се е нагърбил с организирането на Юбилея, особено в гостоприемството и грижата за поклонниците, както и с много други инициативи. Благодарение на тези толкова големи усилия, градът е в състояние да посрещне всички пристигащи, понякога от много далеч, като един отворен и гостоприемен дом, и най-вече – като едно огнище на вярата.
От своя страна, аз изразявам желанието и ангажимента си да допринеса, доколкото ми е възможно, в изслушването на всички, за да научим, разберем и решим заедно. Както е казал св. Августин: „С вас съм християнин, за вас съм епископ“ (вж. Проповед 340, 1). Моля ви да си сътрудничим в общото усилие на молитва и милосърдни дела, като си припомняме думите на св. Лъв Велики: „Всяко добро, сторено от упражняване на нашето служение не е наше дело, а дело на Христос, и не на нас, които не можем нищо без Него, не на нас е славата, а на Него, от Когото идва всяка една ефективност на работата, която вършим“ (Проп. 5, de natali ipsius, 4).
В заключение, към тези думи бих искал да добавя и казаното от бл. Йоан-Павел I, който на 23 септември 1978 г., с усмихнатото и спокойно изражение на лицето, спечелило му прозвището „усмихнатият Папа“, се обърна към своето диоцезално семейство така: „Св. Пий X – казва той, – като влязъл във Венеция като патриарх, възкликнал в катедралата „Сан Марко“: „Венецианци, какво щях да съм аз, ако не ви обичах?“. Аз казвам на римляните нещо подобно: мога да ви уверя, че ви обичам, че желая само да ви служа и да ви отдам с всичките си сили онова малко нещо, което съм и което имам“ (Проповед при заемане на Римската катедра, 23 септември 1978 г.).
И аз също изразявам цялата си обич, с желанието да споделям с вас, в общия път, радостите и скърбите, трудностите и надеждите. Също и аз ви предлагам „онова малко нещо, което имам и което съм“ и го поверявам на застъпничеството на светите Петър и Павел и на всички други братя и сестри, чиято святост е озарявала историята на тази Църква и улиците на този град. Нека Дева Мария ни придружава и се застъпва за нас.

Източник: Светият Престол
Превод: © www.catholic-news.bg