Catholic-news

Вчера, по време на тържеството на светите апостоли Петър и Павел, когато Вселенската църква отправя поглед към Рим, към катедрата на Петър и към мъченическото свидетелство на Павел, Апостола на народите, в базиликата „Свети Петър“ не бе отслужена най-старата евхаристична молитва на западната традиция – Римският канон. Вместо това главният председателстващ литургията – папа Лъв XIV – избра една от по-новите формули, за да придружи момента на освещаването.
Това може да изглежда някаква малка подробност – незначителна в голямата картина на литургията. Но не е така. И не защото другите молитви нямат стойност или красота. Римският канон не е просто още една евхаристична молитва – той е канал, златна нишка, която свързва Апостолската църква с днешната Църква. Без преувеличение, това е една от малкото молитвени структури, останала жива без прекъсване повече от хиляда и петстотин години, може би дори повече.
В своята класическа сдържаност, в своя точен, почти юридически език – римски в най-добрия смисъл на думата – Римският канон носи не само вярата, но и тона, дъха и ритъма на молитвата на християните от първите векове. Неговите препратки към Авел, Авраам и Мелхиседек изграждат връзка между Стария и Новия Завет, правейки жертвата на Христос разбираема като изпълнение и пълнота. Споменаването на мъчениците – Фелицита, Перпетуа, Агата, Агнеса, Цецилия, Анастасия… – това не е просто някакво литургично изброяване, това е жива памет за преследваната Църква, за Църквата, оцеляла при Нерон, Деций, Домициан в Колизеума.
Молитвата е кодифицирана от св. Григорий Велики през VI век, но корените ѝ се крият най-малко в III в. Не е пресилено да се каже, че основните ѝ елементи са били налице още в предконстантиновия Рим, в катакомбите, в домовете на вярващите, заедно с кървавото свидетелство на Петър и Павел. Това е молитвата на Петровата Църква – не поради някаква благочестива митология, а заради историческата вярност на нейното непрекъснато използване в седалището на Петър.
Дори по време на понтификата на Франциск използването на Римския канон по време на тържеството на Свети Петър и Павел беше норма, изразявайки духовната, историческа и сакраментална връзка, която свързва разпнатия с главата надолу Петър с мраморния олтар, където днес се отслужва литургията. Църквата не може да си позволи да пренебрегне това, което най-мощно въплъщава нейната жива традиция – думите на молитвата, с която се възобновява жертвата на Голгота.
Въпреки това изглежда като неизбежна тенденция – дори по време на големите тържества, дори в „Свети Петър“ във Ватикана – Римският канон да се превърне в изключение. Често, по пастирски причини или заради краткост, се избират нови формули, създадени през 60-те години на миналия век. Те не са недостойни, но им липсва теологичната, символичната и историческата плътност на Канона. Те не само са по-нови: те са по-кратки, по-функционални, по-подходящи за съвременната чувствителност. Но на каква цена? Изоставяйки голямата апостолска молитва на Рим, ние губим възможността да се молим както са се молили нашите отци във вярата, да чуем същите думи, които са слушали мъчениците, да повторим това, което са казвали свещениците в условията на властта на Империята.
Тук не става дума за украшения, нито за външни жестове, нито пък за литургичния език или ориентацията на олтара, макар всичко това да има своята стойност. Става дума за самите думи на централната молитва на литургията. За конкретния начин, по който Църквата говори на Бога в най-важния момент от литургията. Какво може да бъде по-свято, по-фундаментално, по-съществено?
Използването на Римския канон не е археологизъм или носталгия – това е акт на вярност, жест на принадлежност, израз на вяра в приемствеността на Църквата. Той добавя само няколко минути към литургията. И все пак, всеки път, когато свещеникът го произнася, ние преминаваме през вековете, сякаш прекосяваме мост, и когато стигнем от другата страна, срещаме Петър, Павел, Лин, Киприан, Лъв Велики, Бенедикт, Тома Аквински, Игнатий Лойола, Тереза Авилска и толкова много други, които са го повтаряли на прага на вечността. Може би е време да се запитаме защо позволихме той да бъде изгубен, дори в най-тържествените дни. И дали не е дошло времето да го възстановим. Защото във времена на несигурност няма нищо по-добро от молитвата, която е устояла на времето.

Мигел Ескрива, Infovaticana