Catholic-news

Ватикан, Аула „Павел VI“

На редовната генерална аудиенция, провела се на 13 август 2025 г. в аула „Павел VI“ на Апостолическия дворец, папа Лъв XIV продължи новия цикъл от катехистични беседи в рамките на Юбилейната година. Както съобщихме по-рано, този нов цикъл е посветен на страданията, смъртта и възкресението на нашия Господ Исус Христос.
По-долу публикуваме пълен превод на папската вероучителна беседа.

Катехистичен цикъл – Юбилей 2025.
Исус Христос – нашата надежда
III. Пасхата на Исус
2. Предателството. „Да не съм аз?“ (Мк 14, 19)

Скъпи братя и сестри,
Продължаваме пътя си в училището на Евангелието, следвайки стъпките на Исус в последните дни от живота Му. Днес се спираме на една интимна, драматична, но и дълбоко истинска сцена – момента, в който, по време на пасхалната вечеря, Исус разкрива, че един от Дванадесетте ще го предаде: „Истина ви казвам: един от вас, който яде с Мене, ще Ме предаде“ (Мк 14, 18).
Силни думи. Исус не ги изрича, за да осъжда, а за да покаже, че любовта, когато е истинска, не може да е за сметка на истината. Горницата, където малко преди това всичко е било подготвено с грижа, внезапно се изпълва с безмълвна болка, изпълнена с въпроси, подозрения, уязвимост. Това е болка, която и ние добре познаваме, когато в най-скъпите за нас взаимоотношения се промъква сянката на предателството.
И все пак начинът, по който Исус говори за това, което предстои, е изненадващ. Той не повишава тон, не сочи с пръст, не споменава името на Юда. Говори по начин, който позволява на всеки да може да се запита. И точно това се случва. Свети Марко ни казва: „А те почнаха да скърбят и да Му казват един след друг: „да не съм аз?“ (Мк 14, 19).
Скъпи приятели, този въпрос – „Да не съм аз?“ – е може би един от най-искрените, които можем да зададем на самите себе си. Това не е въпросът на невинния, а на ученика, който открива своята крехкост. Не е викът на виновния, а шепотът на онзи, който, макар да иска да обича, знае, че може да нарани. В това осъзнаване започва пътят към спасението.
Исус не изобличава, за да унизи. Той казва истината, защото иска да спаси. А за да бъдем спасени, трябва да почувстваме: да почувстваме, че сме замесени; да почувстваме, че сме обичани въпреки всичко; да почувстваме, че злото е реално, но няма последната дума. Само този, който е познал истината на дълбоката любов, може да приеме и раната от предателството. Реакцията на учениците не е гняв, а тъга. Те не се възмущават, а се натъжават. Това е болка, която се ражда от реалната възможност да бъдат замесени. И именно тази тъга, ако бъде приета с искреност, се превръща в място за обръщане. Евангелието не ни учи да отричаме злото, а да го разпознаем като болезнена възможност за едно ново раждане.
След това Исус добавя фраза, която ни смущава и ни кара да се замислим: „Горко на оня човек, чрез когото Син Човеческий бъде предаден; добре щеше да бъде за тоя човек, ако не бе се родил!“ (Мк 14, 21). Това, безспорно, са сурови думи, но трябва да бъдат разбрани правилно – не става въпрос за някакво проклятие, а по-скоро за вик на скръб. На гръцки това „горко“ звучи като стенание, като „ах“, като възклицание на искрено и дълбоко състрадание.
Ние сме свикнали да съдим. Бог, напротив, приема да страда. Когато вижда злото, Той не си отмъщава, а се натъжава. И това „по-добре да не бе се родил“ не е предварително наложена присъда, а истина, която всеки от нас може да разпознае: ако отречем любовта, която ни е създала, ако с предателство изневерим на самите себе си, тогава наистина губим смисъла на своето съществуване и сами се изключваме от спасението. И все пак, точно там, в най-тъмната точка, светлината не угасва. Напротив, тя започва да блести. Защото, ако признаем своите ограничения, ако позволим на болката на Христос да ни докосне, тогава можем най-накрая да се родим отново. Вярата не ни спасява от възможността за грях, но винаги ни предлага път за изход – този на милосърдието.
Исус не се скандализира от нашата слабост. Той добре знае, че никое приятелство не е застраховано от риска от предателство. Но Исус продължава да се доверява. Продължава да сяда на масата със Своите. Не се отказва да разчупи хляба дори за онзи, който ще Го предаде. Това е тихата сила на Бог – никога не напуска масата на любовта, дори когато знае, че ще бъде оставен сам.
Скъпи братя и сестри, днес и ние бихме могли искрено да се запитаме: „Да не съм аз?“. Не за да се почувстваме обвинени, а за да отворим пространство за истината в сърцето си. Спасението започва оттук – от осъзнаването, че ние сме тези, които може да прекъснем доверието в Бога, но също така и ние бихме могли да го съхраним, да го опазим, да го обновим.
В крайна сметка, това е надеждата – да знаем, че дори ако ние може да се провалим, Бог никога не отсъства. Дори ако се окажем предатели, Той не спира да ни обича. И ако позволим на тази любов – смирена, наранена, но винаги вярна – да ни достигне, тогава наистина можем да се родим за нов живот. И да започнем да живеем не като предатели, а като вечно обичани деца.

Източник: Светият Престол
Превод: © www.catholic-news.bg