Catholic-news

Ватикан, площад „Св. Петър“

На редовната генерална аудиенция, провела се на 1 октомври 2025 г. на площад „Св. Петър“, папа Лъв XIV продължи цикъла от катехистични беседи в рамките на Юбилейната година. Както сме съобщавали по-рано, този цикъл е посветен на страданията, смъртта и възкресението на нашия Господ Исус Христос.
По-долу публикуваме пълен превод на папската вероучителна беседа.

Катехистичен цикъл – Юбилей 2025.
Исус Христос – нашата надежда
III. Пасхата на Исус
9. Възкресението. „Мир вам“ (Ив. 20, 21)

Скъпи братя и сестри, добър ден!
Центърът на нашата вяра и сърцевината на нашата надежда са дълбоко вкоренени във Възкресението на Христос. Четейки внимателно Евангелията, разбираме, че тази тайна е изненадваща – не само защото един човек – Божият Син – възкръсна от мъртвите, но и заради начина, по който Той избра да го стори. Всъщност Възкресението на Исус не е някакъв шумен триумф, нито е отмъщение или реванш срещу враговете Му. То е удивителното свидетелство за това как любовта е способна да се изправи отново на крака след голям провал, за да продължи своя непреодолим път.
Когато се изправяме отново след травма, причинена от другите, често първата ни реакция е гняв, желание да накараме някого да си плати за онова, което сме претърпели. Възкръсналият не реагира по този начин. Излязъл от преизподнята на смъртта, Исус не търси никакъв реванш. Той не се връща с жестове на мощ, а с кроткост проявява радостта от една любов, която по-голяма от
Възкръсналият не чувства никаква нужда да изтъква или да потвърждава Своето превъзходство. Той се явява на Своите приятели – учениците – и го прави с крайна дискретност, без да налага срокове пред тяхната способност да приемат случващото се. Единственото Му желание е да се върне и да бъде в общение с тях, помагайки им да преодолеят чувството за вина. Много ясно го виждаме в Горницата, където Господ се явява на Своите приятели, затворили се там от страх. Това е момент, изразяващ необикновена сила: Исус, след като е слязъл в бездната на смъртта, за да освободи пленените там, влиза в затворената стая на всеки, който е парализиран от страха, носейки дар, на когото никой не би посмял да се надява: мира.
Поздравът Му е прост, почти обикновен: „Мир вам!“ (Ив. 20, 19). Но е придружен от жест, толкова красив, че почти изглежда неуместен: Исус показва на учениците ръцете и ребрата Си със знаците на страданието. Защо показва раните точно на тези, които в онези драматични часове се отрекоха от Него и Го изоставили? Защо да не скрие тези знаци на болката и да избегне да отвори отново
И все пак Евангелието казва, че, като видели Господ, учениците се зарадвали (срв. Ив. 20, 20). Причината е дълбока: Исус вече е напълно помирен с всичко, което е претърпял. Няма и сянка от горчивина. Раните не служат за укор, а за потвърждение на една любов, по-силна от всяко неверие. Те са доказателство, че точно в момента на нашия провал Бог не се е оттеглил. Той не се е отказал от нас.
И така, Господ се показва гол и беззащитен. Той не претендира, не изнудва. Неговата е любов е любов, която не унижава; това е мирът на Онзи, Който е страдал от любов и сега най-накрая може да каже, че си е струвало.
Ние, точно обратното, често маскираме нашите рани от гордост или от страх да не изглеждаме слаби. Казваме „няма значение“, „всичко е минало“, но не се намираме в истински мир с предателствата, от които сме били наранени. Понякога предпочитаме да скрием умората си да прощаваме, за да не изглеждаме уязвими и за да не рискуваме да страдаме отново. Исус – не. Той предлага своите рани като гаранция за прошка. И показва, че Възкресението не е заличаване на миналото, а преобразяване на това минало в една надежда за милост.
След това Господ повтаря: „Мир вам!“ И добавя: „Както Ме изпрати Отец, така и Аз ви изпращам“ (ст. 21). С тези думи Той възлага на апостолите задача, която не е толкова власт, колкото отговорност: да бъдат в света инструменти за помирение. Сякаш им казва: „Кой ще може да благовести милостивото лице на Отца, ако не вие, които сте изпитали провала и прошката?“.
Исус духва към тях и им дава Светия Дух (ст. 22). Това е същият Дух, Който Го е подкрепял в послушанието към Отца и в любовта чак до Кръста. От този момент апостолите вече не могат да мълчат за онова, което са видели и чули: че Бог прощава, изправя, възвръща доверието.
Това е сърцевината на мисията на Църквата: не да упражнява власт над другите, а да предава радостта от онези, които са били обикнати, точно когато не са го заслужавали. Това е силата, която е направила възможно да се роди и израсне християнската общност: мъже и жени, които са открили красотата да се върнат към живота, за да могат да го дарят на другите.
Скъпи братя и сестри, ние също сме изпратени. И на нас Господ ни показва Своите рани и казва: „Мир вам“. Не се страхувайте да показвате вашите рани, изцерени от милостта. Не се бойте да се приближавате до онези, които са затворени в страх или в чувство за вина. Нека дъхът на Светия Дух направи и нас свидетели на този мир и на тази любов, по-силни от всяко поражение.

Източник: Светият Престол
Превод: © www.catholic-news.bg