Catholic-news

Ватикан, площад „Св. Петър“

На редовната генерална аудиенция, провела се на 8 октомври 2025 г. на площад „Св. Петър“, папа Лъв XIV продължи цикъла от катехистични беседи в рамките на Юбилейната година. Както сме съобщавали по-рано, този цикъл е посветен на страданията, смъртта и възкресението на нашия Господ Исус Христос.
По-долу публикуваме пълен превод на папската вероучителна беседа.

Катехистичен цикъл – Юбилей 2025.
Исус Христос – нашата надежда
III. Пасхата на Исус
10. Разпалване. „Не гореше ли в нас сърцето ни?“ (Лк 24, 32)

Скъпи братя и сестри, добър ден!
Днес бих искал да ви поканя да размишляваме над един изумителен аспект на Възкресението на Христос – Неговото смирение. Ако си припомним евангелските разкази, забелязваме, че Възкръсналият Господ не прави нищо зрелищно, за да наложи вярата си на Своите ученици. Той не се явява, заобиколен от ангели, не извършва шумни жестове, не произнася тържествени речи, за да разкрие тайните на вселената. Напротив, Той се приближава с дискретност – като обикновен пътник, като гладен човек, който моли да споделят с Него малко хляб (срв. Лк 24, 15. 41).
Мария Магдалена Го мисли за градинар (срв. Ив 20, 15). Учениците от Емаус Го смятат за непознат (срв. Лк 24, 18). Петър и другите рибари мислят, че е просто минувач (срв. Ив 21, 4). Ние щяхме да очакваме някакви специални ефекти, знаци на власт, смазващи доказателства. Но Господ не търси това: Той предпочита езика на близостта, на нормалното, на споделената трапеза.
Братя и сестри, в това се съдържа едно ценно послание – Възкресението не е някакъв театрален обрат, то е тиха трансформация, която изпълва със смисъл всеки човешки жест. Възкръсналият Исус яде част от риба пред Своите ученици – това не е маловажен детайл, а е потвърждение, че нашето тяло, нашата история, нашите взаимоотношения не са опаковка, която трябва да бъде изхвърлена. Те са предназначени за пълнота на живота. Да възкръснем не означава да станем ефирни духове, а да влезем в по-дълбоко общение с Бог и с братята, в човечност, преобразена от любовта.
В Христовата Пасха всичко може да стане благодат. Дори най-обикновените неща: храненето, работата, чакането, грижата за дома, подкрепата към приятел. Възкресението не отвлича живота от времето и умората, но променя техния смисъл и „вкус“. Всеки жест, извършен с благодарност и в общение, е предвкусване на Царството Божие.
Въпреки това, има едно препятствие, което често ни пречи да разпознаем това присъствие на Христос в ежедневието – това е претенцията, че радостта трябва да бъде лишена от рани. Учениците от Емаус вървят тъжни, защото са се надявали на друг край, на Месия, който не познава кръста. Въпреки че са чули, че гробът е празен, те не могат да се усмихнат. Но Исус застава до тях и с търпение им помага да разберат, че болката не е отричане от обещанието, а пътят, чрез който Бог е демонстрирал мярката на Своята любов (срв. Лк 24, 13-27).
Когато най-накрая сядат на масата с Него и разчупват хляба, очите им се отварят. И осъзнават, че сърцето им вече е горяло, макар да не са го знаели (срв. Лк 24, 28-32). Това е най-голямата изненада: да откриеш, че под пепелта на разочарованието и умората винаги има жив въглен, който само чака да бъде разпален.
Братя и сестри, Възкресението на Христос ни учи, че няма история, толкова белязана от разочарование или грях, която да не може да бъде посетена от надеждата. Нито едно падение не е окончателно, нито една нощ не е вечна, нито една рана не е предопределена да остане отворена завинаги. Колкото и да се чувстваме далечни, изгубени или недостойни, няма разстояние, което да може да угаси непоклатимата сила на Божията любов.
Понякога си мислим, че Господ идва да ни посети само в моменти на съсредоточаване или духовно усърдие, когато се чувстваме достойни, когато животът ни изглежда подреден и светъл. А вместо това Възкръсналият се приближава точно в най-мрачните места: в нашите провали, в разрушените отношения, в ежедневните трудности, които тежат на плещите ни, в съмненията, които ни обезкуражават. Нищо от това, което сме, нито един фрагмент от нашето съществуване не Му е чужд.
Днес Възкръсналият Господ застава до всеки от нас, точно докато вървим по нашите пътища – тези на работата и ангажимента, но също и тези на страданието и самотата – и с безкрайна деликатност ни моли да оставим сърцето ни да бъдат разпалени отново. Той не се налага с шум, не претендира да бъде разпознат веднага. С търпение чака момента, в който очите ни ще се отворят, за да видим приятелското Му лице, способно да превърне разочарованието в доверчиво очакване, тъгата – в благодарност, примирението – в надежда.
Възкръсналият желае само да покаже Своето присъствие, да стане наш спътник по пътя и да запали в нас увереността, че Неговият живот е по-силен от всяка смърт. В такъв случай, нека поискаме благодатта да разпознаваме Неговото смирено и дискретно присъствие, да не претендираме за живот без изпитания, да открием, че всяка болка, ако е обект на любов, може да стане място на общение.
И така, подобно на учениците от Емаус, нека и ние се завърнем в домовете си със сърце, което гори от радост. Една проста радост, която не заличава раните, но ги осветява. Радост, която се ражда от увереността, че Господ е жив, върви с нас по пътя и ни дава възможността във всеки един миг да започнем отново.

Източник: Светият Престол
Превод: © www.catholic-news.bg