ТЕМА 2: Откровението. Какво представлява Откровението?

13 март 2017, 11:17

В традицията на Църквата Постното време се свързва освен с подготовката за Възкресение Христово, и с подготовката на готвещите се да приемат тайнствата Кръщение, Миропомазание и Евхаристия в пасхалната нощ. Започнахме поредица от теми, развити от доминиканския свещеник отец Ясинт Дестивел, озаглавена „Пътят на катехумена“. Втората тема е посветена на същността на Божието Откровение.

Християнската традиция казва, че човешкият разум е в състояние да познае божественото. Чрез съзерцаване на сътворения свят и на човека може да бъде познат Твореца като съвършено Добро, Истина и Красота.
Като използва собствения си разум в опознаването на Бог, човекът е ограничен в неговите рамки и не може да познае същността на Бога и Неговите отношения с творението. Затова Бог тръгва към човека и Сам му се открива. Това нещо наричаме Откровение. Бог открива самия Себе Си и Своя план за човечеството. Той прави това посредством Своите слова и действия. Вярата е отговор на човека на Божието Откровение. И така, можем да кажем, че съществуват два пътя на познание на Бога: разум и вяра, които не си противостоят един на друг, защото самият Бог е сътворил нашия разум, за да се стремим да Го опознаваме.
За да можем по-добре да разберем какво представлява Откровението, бихме могли да се обърнем към онези моменти от старозаветната история, когато Бог открива Себе Си. Сред тях особено важен е онзи много известен епизод от трета глава на книгата Изход, където Бог се открива на Мойсей в пламъка на горящата къпина; също и глава 19-та от Третата книга Царства, където Той се явява на пророк Илия в полъха на тихия вятър; или онова място от Изход, когато Бог се открива на Мойсей на планината Синай, като дава на Своя народ скрижалите на Завета. Всички тези моменти свидетелстват за специалните условия на Откровението. Понякога срещата с Бог изисква необичайни обстоятелства, като например планински връх или пустиня. Но в откъса за откриването на Бог на Илия присъства най-важната черта на всички откривания: самият Бог се открива не в земетресението, не в огъня, не в урагана, а в полъха на тихия вятър. Така и в нашия живот: Господ обикновено се открива незабележимо, макар ние често да Го търсим в някакво чудодейни явления.

„Аз съм Бог Авраамов, Исааков и Яковов“
Като начало бих искал да се върна към онзи откъс от Писанието, където Бог се открива на Мойсей в неизгарящата къпина. Той назовава Своето име: „Аз съм Бог на Авраам, Исаак и Яков“. С тази фраза Господ дава да се разбере, че Той е Бог, говорещ от горящия храст, не е чужд на Мойсей. Така е и в нашия живот: ако се вгледаме назад, ще открием, че Бог е бил до нас през целия наш път, макар невинаги да сме го осъзнавали. Тези думи също така ни дават възможност да разберем, че Божието откровение се разкрива в човешката история, че то продължава и се развива, заедно с човечеството, във времето. Това обстоятелство отличава юдаизма и християнството от другите религии, имащи за начало просвещението на един човек, с което се сблъскваме в будизма, както и в исляма. За християнина, да вярва, това означава да възприема Откровението, което влиза в жизнената история на конкретните хора, преди всичко – на израилския народ.
Думите „Аз съм Бог на Авраам, Исаак и Яков“ означават, че Бог се открива на човека постепенно. В това се състои Неговата педагогика. Между другото, катехуменатът също се характеризира с тази черта – последователност. Същото може да се каже и за нашия живот. Бог не ни се открива в някакъв конкретен момент, а през целия живот. Нужно е време, за да се разбере как Господ действа в нашия живот. Също така е нужно време и за да видим как Той действа в историята на човечеството. Ние нямаме възможност подробно да опишем всички етапи от историята на Откровението, която в същото време е и история на нашето спасение, но можем да си припомним най-важните от тях. При сътворението на човека Бог се откри на Адам и Ева, за да влязат в общение с Него. След грехопадението Господ не остави човечеството, но отново и отново му се откриваше. Човекът имаше възможност да познае Истината за Бог, като сключи с Него завет: заветът с Ной и неговото семейство, заветът с Авраам и неговото потомство, заветът с Израил – избрания Му народ, когото Той освободи от египетско робство; заветът с Мойсей, чрез когото Бог даде на Своя народ закона. При израилтяните Господ изпращаше пророци, като им обеща идването на Месията, Спасителя. Всички тези етапи бяха нужни, за да може Божият народ да придобие способността да открива истинския образ на Бога.

„Аз съм вечно Съществуващият“
Този откъс от книгата Изход ни показва, че Откровението винаги съдържа два елемента. Първият е, че то винаги е свързано със замисъла на Бог за Неговия народ: „Видях страданието на Моя народ в Египет и чух вика му от разпоредниците му; Аз зная неволите му и отивам да го избавя от ръцете на египтяни и да го изведа от тая земя в земя добра и пространна, дето тече мед и мляко“ (Изх. 3, 7-8). За нас, християните, Обетованата земя е символ на Небесното Царство. Вседържителят Господ открива Своята любов към човека, сътворен за вечен живот. Бог желае щастието на човека, което е възможно само в общение с Него. Планът на Бог за Неговия народ се състои в това, всички хора да вземат участие в Неговия Божествен живот. Затова Той дава на Своя народ заповеди, праща при него пастири и пророци. Всички откривания на Бог на конкретни хора биват са съпътствани с поверяването на някаква специална мисия: „И тъй, върви: ще те пратя при фараона; и изведи от Египет Моя народ, синовете Израилеви“ (Изх. 3, 10). Същото може да се каже и за нас. Бог влиза в нашия живот, не само за да ни яви Себе Си, но и за да ни отведе в Обетованата земя, както и за да придаде конкретен смисъл на нашия живот.
Въпреки всичко, трябва да признаем, че целта на Откровението се състои преди всичко в това, да познаем Бог. Това е вторият елемент от Откровението. Мойсей иска да узнае за явилия му се Бог: „А те ще ме попитат: как Му е името? Какво да им кажа? Бог отговори на Мойсей: Аз съм вечно Съществуващият“ (Изх. 3, 13-14). В течение на историята на израилския народ Бог не само води Своя народ към Обетованата земя, но и му показва, с думи и дела, Кой е Той. Божиите имена всъщност са многообразни: Той е Творец, Цар, Утешител, Изкупител, Отец, Съпруг, като най-дълбок смисъл носи Неговото име „вечно Съществуващият“, т.е. самият Живот и източник на всеки живот.
За нас, християните, целта на свещената история е Откровението на истинния образ на Бог, т.е. образа на невидимия Бог, по думите на апостол Павел. Последният етап от Откровението на Бог на човека го прави Исус, Въплътеното Слово, посредник и пълнота на всяко Откровение. В Исус Христос Бог откри Себе Си в пълнота и установи окончателен завет с човечеството, така че никога да няма други Откровения.
И все пак, дори Откровението да е завършило, то все още не е напълно изяснено. В това се състои задачата на християнската вяра – постепенно да разяснява и да възприема всички аспекти на Откровението.

Как се предава Божественото Откровение?
Предаването на Откровението се осъществява чрез Преданието, основаващо се на основата на апостолите, които са ни предали учението на Христос. Наричаме го апостолско предание.
Как се предава апостолското предание? По два пътя: чрез Традицията, т.е. живото предаване на Божието слово и проповедта, литургията, каноните, и най-вече – чрез Свещеното Писание. Важно е да не забравяме, че самото Свещено Писание е плод на апостолското предание. Първите поколения християни не са имали записан Новия завет, макар че именно те са го съхранили и са предали апостолското учение на следващите поколения.
Отношението между Традицията и Писанието е било предмет на спорове между християните. Вторият Ватикански събор е обявил, че те произтичат от един и същ източник – Божието Слово.
Също така е спорен въпросът на кого е заръчано апостолското предание, кой има право да го тълкува. От една страна, залогът (или наследството) на вярата е заръчано на цялата Църква, на целия Божи народ, който притежава т. нар. sensus fidei, т.е. чувството на вярата. Благодарение на това свръхестествено чувство Божият Народ не може да изпитва колебания във вярата. Но, от друга страна, в лоното на Божия Народ епископите заемат специално място, защото те са наследници на апостолите. Това се нарича апостолска приемственост. Сред епископите Римският папа като наследник на апостол Петър също заема особено място.
Затова тълкуването на наследството на вярата е заръчано преди всичко на папата и епископите. Живото учителство на Църквата не само тълкува наследието на вярата, но и определя нейните догми. Тези догми са израз на истинското съдържание на Божието Откровение и помагат на християните по пътя на вярата. Разбира се, учителството не е по-висше от апостолското предание, но то му служи. Затова можем да кажем, че предаването на Откровението присъстват три съставни части: Свещеното Предание, Свещеното Писание и Учителството на Църквата.
При възприемането на Откровението биха могли да помогнат и т. нар. „частни откровения“, известните ни с мистичния си опит светци. Наистина, Откровението е приключило, и „частните откровения“ не са част от залога на вярата. Тяхната роля не е да допълват Откровението, а да ни помогнат да ги преживяваме при конкретните обстоятелства, на конкретен етап от историята. Опитът на „частните откровения“ прилича на опита на старозаветните пророци, които помагали на Божия народ да опазва заповедите. Прозренията на християнските светци и мистици за Бог, вдъхновявани от Светия Дух, помагат на Църквата да разяснява пълнотата на Откровението.

Отец Ясинт Дестивел, OP
Превод: www.catholic-news.bg

Библейски текстове за обсъждане, свързани с това размишление:
Откриването на Бог на Мойсей – Изх. 3, 1-15;
Откриването на Бог на Илия – 3 Цар. 19, 11-15;
Христовото откровение – Евр. 1, 1-3;
Молитва – Пс 145 (144);
Библейски текст за самостоятелен размисъл – Деян 9, 1-19

Въпрос: Как Бог се открива в историята на вашия живот?

ТЕМА 1: Вярата – отговор на човека на Божия призив

Коментари

Няма коментари

Оставете коментар